Нора Робъртс: Всичко е любов

Може би бе наследила външността си от майка си, ала характерът й си бе лично неин. Шелби никога не се опитваше да бъде ексцентрична — тя просто беше. Бе израснала и възпитана във Вашингтон и детството й бе минало под знака на политиката. Напрежението в година на избори, предизборните кампании, които отнемаха баща й от дома понякога за цели седмици, лобирането, да се прокара или не даден законопроект — всичко това бе част от нейното минало.

Имаше внимателно подготвени детски тържества, които бяха част от играта не по-малко, отколкото една пресконференция. Децата на сенатора Робърт Кембъл бяха много важни за неговия имидж, старателно подготвян като подходящ за Овалния кабинет. А този имидж, спомняше си Шелби, до голяма степен бе просто факт. Той бе добър човек, честен, любвеобилен, отдаден на работата и семейството си, с тънко чувство за необичайното. Това не го бе спасило от куршума на онзи луд преди петнадесет години.

Тя бе убедена, че политиката бе убила баща й. Смъртта застигаше всеки — разбираше го още тогава, макар че бе едва единадесетгодишна. Но при Робърт Кембъл бе дошла твърде рано. И ако можеше да победи него, когото бе смятала за неуязвим, значи можеше да победи всекиго. Шелби бе решила с целия плам на едно малко дете, че ще се наслаждава на всеки миг от живота си и ще получи от него всичко, което може. Нищо не бе променило мнението й оттогава досега. Значи щеше да отиде на коктейла на Райт в просторния му дом отвъд реката и щеше да намери нещо, което да я развесели или заинтригува. Тя никога не се съмняваше, че ще успее.

Шелби закъсня — но пък тя винаги закъсняваше. Причината не бе някаква съзнателна небрежност или желанието да направи впечатление. Винаги закъсняваше, защото никога не довършваше нищо толкова бързо, колкото мислеше. Освен това бялата тухлена сграда в колониален стил бе пълна с достатъчно хора, така че да не се забележи идването на закъснял гост.

Стаята бе широка колкото целия апартамент на Шелби и два пъти по-дълга. Бе издържана в бяло, слонова кост и кремаво и цветовете задълбочаваха чувството за простор. По стените висяха няколко отлични френски пейзажа в красиво украсени рамки. Шелби одобри обстановката, макар че тя самата не би могла да живее в нея. Хареса й и ароматът — тютюн, смесени парфюми и одеколони и лек намек за пот. Това бе ароматът на празненство и хора.

Разговорите бяха типичните за повечето коктейли — за дрехи, за други приеми, за резултатите от голфа — ала между тях се дочуваше шепот за индекса на цените, за последните преговори за НАТО, за най-новото интервю на министъра на финансите в предаването „Лице в лице“.

Шелби познаваше повечето хора тук, облечени в тънки коприни и добре скроени тъмни костюми. С бързи усмивки и поздрави тя се измъкваше от опасността да бъде заловена, докато с добре тренирано умение си проправяше път към бюфета. Храната бе едно от нещата, които приемаше много сериозно. Когато забеляза нежните апетитни аспержи реши, че вечерта в края на краищата нямаше да е напълно загубена.

— О, Шелби, аз дори не знаех, че си тук. Колко се радвам да те видя! — Керъл Райт, елегантна в бледоморавата си ленена рокля, се бе провряла през тълпата, без да разсипе и капка от своето шери.

— Закъснях — обясни Шелби с пълна уста и отвърна на прегръдката й. — Имате прекрасна къща, госпожо Райт.

— О, благодаря. С удоволствие ще те разведа малко по-късно, ако успея да се измъкна. — Тя бързо и доволно огледа тълпата — гордост за всяка вашингтонска домакиня. — Как върви твоят магазин?

— Прекрасно. Надявам се, че конгресменът е добре.

— О, да. Той ще иска да се срещне с теб. Нямам думи да ти опиша колко му харесва онази ваза, която направи за кабинета му. — Въпреки лекия си южняшки акцент, Керъл можеше да говори бързо като пазарящ се нюйоркски продавач. — Все още твърди, че това е най-хубавият подарък за рожден ден който някога съм му купувала. А сега трябва да се поразмърдаш малко. — Хвана я за лакътя, преди Шелби да успее да грабне още една аспержа. — Никой не може по-добре от теб да поддържа разговора, докато се движи между гостите. Прекалено много професионални разговори могат да убият един прием. Тук има няколко души, които разбира се познаваш, но… А, ето я Дебора. Ще те оставя за момент с нея, за да се направя на домакиня.

Почувствала се на свобода, Шелби се запъти обратно към бюфета.

— Здравей, мамо.

— Бях започнала да мисля, че си се отказала. — Дебора огледа дъщеря си, изненадана как полата в цветовете на дъгата, селската риза и болерото и стоят толкова добре, след като върху всеки друг биха изглеждали като маскараден костюм.