Нора Робъртс - Всичко е любов

— Наистина ли? — Погледът му се спусна към устните й, после се върна към очите й. Не бе искал от нея среща. Разбираше и не одобряваше напълно, че тя бе жена, която сама ще си поиска, когато това й е удобно. — Това едно от правилата на Шелби ли е?

— Да, едно от малкото.

Устните й бяха изкусителни — малки, неначервени и леко присвити, сякаш разглеждаше цялата история като шега и за двама им. Да, устните й бяха изкусителни, ала развеселените й очи бяха предизвикателни. Вместо да направи очевидното, Алън вдигна ръката й и притисна устни към китката й, без да престава да я наблюдава. Почувства как пулсът й прескочи, видя как в очите й проблесна предпазливост, примесена с плам. — Най-хубавото на правилата е — напомни й той, — че има безброй начини да бъдат нарушени.

— С моите камъни по моята градина — измърмори тя и издърпа ръката си. Смешно е, каза си Шелби, да се развълнува от един старомоден романтичен жест. Но нещо в тези тъмнокафяви очи й подсказваше, че го бе направил не само за да си достави удоволствие, а и точно с тази цел. — Е, сенаторе — подзе тя с по-твърд глас, — много ми беше приятно. Време е отново да се появя вътре.

Алън я остави да стигне почти до вратата и едва тогава се обади:

— Пак ще се срещнем, Шелби.

Тя спря и го погледна през рамо.

— Възможно е.

— Сигурно е — поправи я той.

Шелби за момент присви очи. Алън стоеше до стъклената масичка, осветен от луната зад гърба му — висок, тъмен и създаден за действия. Лицето му бе много спокойно, стойката му отпусната, ала тя имаше чувството, че ако го предизвика, ще се хвърли върху нея, преди да си е поела дъх. Това бе почти достатъчно да я изкуши. Шелби тръсна глава, за да отметне бретона от челото си. Леката му усмивка бе вбесяваща, особено след като я караше да й се иска да отговори на нея. Без да каже дума, тя отвори вратата и влезе вътре.

Това, каза си Шелби, щеше да е краят.

Преди почти две години Шелби бе назначила един продавач на половин работен ден и сега можеше да излезе за час или за ден, когато имаше настроение, или пък да прекара няколко дни непрекъснато над грънчарското си колело, ако й дойдеше вдъхновение. Бе намерила разрешението в лицето на Кайл, един борещ се поет, чието работно време бе гъвкаво и чийто характер й подхождаше. Той работеше за Шелби редовно в сряда и събота, и от време на време, когато тя го повикаше. В замяна тя му плащаше добре и слушаше стиховете му. Първото подхранваше тялото му, второто душата му.

Шелби неизбежно определяше съботите за грънчарство, макар че би се изненадала, ако някой я наречеше дисциплинирана — все още мислеше, че тогава работи, защото така иска, не защото е добила такъв навик. Не осъзнаваше напълно доколко тези спокойни съботи край грънчарското колело се бяха превърнали в център на живота й.

Работилницата й бе зад магазина. На двете стени имаше здрави лавици, затрупани с проекти — изпечени или очакващи реда си за пещта. Имаше редици от глазури — нейната палитра, която за нея бе не по-малко важна, отколкото боите за всеки художник. Имаше инструменти — дълги куки с дървени дръжки, четки с различни форми, конуси за печене. Над всичко властваше огромна пещ, сега затворена, по чиито лавици бяха подредени вече изпечени, гледжосани и нарисувани грънци.

Отдушниците бяха отворени, а и стаята не бе голяма, така че от високата температура на пещта бе горещо и задушно. Шелби работеше по тениска и бермуди и с бяла престилка, която трябваше да я пази от пръските.

И двата прозореца гледаха към алеята, затова тя почти не чуваше шума от улицата. Компания й правеше радиото и Шелби, опънала назад косата си с кожена панделка, бе приведена над грънчарското колело с последната топка от глина, която смяташе да довърши този ден.

Може би тази част от занаята й харесваше най-много — да вземе буца глина и да я оформи в онова, което умението и въображението й можеха да създадат. Можеше да е ваза или купа, тумбеста или тънка, ръбеста или гладка. Можеше да е ваза, която трябваше да чака да й се сложат дръжки, или саксия, в която един ден щеше да расте жасминов чай или ароматно кафе. Възможности. Шелби не преставаше да се очарова от тях.

Гледжосването, добавянето на цветове и шарки привличаха различни страни от нейната природа. Това бе довършителна работа — определено творческа и изискваща много. Можеше да работи с цветовете както и харесва, да е разточителна или пестелива с багрите, да изработва внимателно детайлите или смело да замахне с четката. Работата с глината бе по-първична и следователно по-предизвикателна.