Нора Робъртс - Всичко е любов

— Няма да вечерям с теб.

— Мисля, че ще е най-добре на някое тихо местенце. — Той зави вдясно, като пълзеше със скоростта на безкрайната колона. — Изглеждаш ми малко уморена, любов моя. Не спиш ли добре?

— Много добре си спя — излъга Шелби. — Снощи се прибрах късно. — Обърна се демонстративно към него. — Бях на среща.

Алън овладя бързо пламналата ревност. Вече не се изненадваше от способността й да усеща по какъв начин може най-много да го подразни. Погледна я за момент в искрящите сиви очи.

— Добре ли си прекара?

— Чудесно си прекарах. Дейвид е музикант, много чувствителен. Много страстен — добави тя с наслада. — Луда съм по него. — Дейвид можеше и да се изненада, защото бе сгоден за една от най-близките й приятелки, ала не вярваше някога отново да стане дума за това. — Всъщност — продължи Шелби с внезапно обзело я вдъхновение, — той ще мине да ме вземе в седем часа. Затова ще ти бъда много благодарна, ако обърнеш и ме оставиш вкъщи.

Вместо да се подчини, както се надяваше, или да избухне, както очакваше, Алън погледна към часовника си:

— Жалко. Съмнявам се, че ще се върнем дотогава. — Докато Шелби седеше в гробовна тишина, той спря до тротоара. — По-добре си облечи якето. Ще трябва да вървим пеша една пряка. — Тя нито отговори, нито се помръдна и Алън се пресегна през нея да й отвори вратата. Устните му докоснаха ухото й. — Освен ако не искаш да останем в колата и да се гушкаме.

Шелби обърна глава към него, готова с яден отговор. Устните й се озоваха допрени до неговите — леко, но убийствено. Бързо изскочи от колата и метна якето върху раменете си.

Щяха да изиграят пиесата, каза си, като се мъчеше да успокои дишането си. А когато си вземеше ключовете, той щеше да си плати. Алън заобиколи колата и дойде до нея, хвана ръката й и я погледна. В следващия момент почувства как първоначалната й съпротива се стопява.

— Имаш вкус на дъжд — прошепна той, преди да се бе поддал на изкушението да довърши обещаното с тази кратка среща на устните, с притискането на телата. Седмицата, прекарана далеч от нея почти го бе побъркала.

Дъждът се лееше върху тях и Шелби си помисли за водопади. Якето се смъкна от раменете й и тя си помисли за дъги. Всички желания, всички страсти нахлуха в нея. Сладки копнежи, полуоформени мечти. Как бе живяла досега без него, когато вече не можеше и една седмица да остане нормална, без да бъде докосвана така?

Алън неохотно се отдалечи от нея. Още малко, разбираше той, и щеше да забрави, че бе на обществено място. Лицето й бе млечнобяло, сияеше в свежия пролетен дъжд. В миглите, ограждащи тези ясносиви очи, блестяха капки. Трябваше да бъдат сами, помисли Алън, в някоя тъмна гора на здрачаване или в окъпано от дъжда поле. Тогава нямаше да има отдръпване. Наметна отново якето на раменете й.

— Харесвам косата ти мокра. — С бавен собственически жест прокара ръка през нея и без да каже нито дума повече, я прегърна през рамо и я поведе по улицата.

Шелби знаеше този ресторант. Тъмните ъгълчета, приглушената музика. Към десет вечерта щеше да бъде шумно и пълно с хора. Човек като Алън тогава би го избягвал, докато тя търсеше точно това. Сега бе спокойно — дървени подове, проблясващи свещи, тихи разговори.

— Добър вечер, сенаторе — засия управителят. След това погледът му попадна върху Шелби и той отново се усмихна широко: — Радвам се да ви видя отново, госпожице Кембъл.

— Добър вечер, Марио — отговори Шелби, като призова на помощ надменността си.

— Масата ви е готова. — Поведе ги към ъгловата маса в дъното, където свещта бе наполовина догоряла. Във вените на Марио течеше достатъчно латинска кръв, за да почувства романтиката и да я оцени. — Бутилка вино? — попита той и поднесе стола на Шелби.

— Пуйи Фюис Бишо — поръча Алън, без да се посъветва с нея.

— Реколта хиляда деветстотин седемдесет и девета — кимна одобрително Марио. — Сервитьорът ще дойде след малко.

Шелби отметна мократа си коса от очите.

— Може би аз искам бира.

— Следващия път — съгласи се Алън добродушно.

— Няма да има следващ път. Говоря сериозно, Алън — заяви тя нервно, защото той прокара пръст по ръката й. — Нямаше да съм тук, ако не ме беше заключил навън. — И не ме пипай така — прошепна яростно.

— Как искаш да те пипам? Имаш много чувствителни ръце — забеляза Алън, преди да бе успяла да отговори. Потърка с палец кокалчетата на пръстите й и усети бързо преминалата тръпка. Тази нощ, обеща си, щеше отново да почувства тази тръпка. Във всяка точка, която пулсираше по тялото й. — Колко пъти си помисли за мен тази седмица?