Нора Робъртс - Всичко е любов

— Да те вземат дяволите, Алън! — Откъде можеше той да знае колко ужасно й бе необходимо да види дъга?

— Това е традиционният й отговор — съобщи Алън на Морийн. — Това значи, че й харесва.

— Казах ти да престанеш да ми изпращаш подаръци.

— Не съм ти го изпратил — подчерта той и пусна дъгата в ръката й. — Донесох го.

— Не го искам! — отсече Шелби разпалено, ала пръстите й се обвиха около дъгата. — Ако не беше един дебелокож, твърдоглав Макгрегър, щеше да ме оставиш на мира.

— За щастие и на двама ни, с теб имаме някои общи черти. — Хвана ръката й, преди да бе успяла да избяга.

— Пулсът ти отново се е ускорил, Шелби.

Морийн се прокашля:

— Ами, аз мисля че трябва да бягам. — Пъхна бележката в чантата си, докато Шелби безпомощно се бе вторачила в Алън. — В понеделник ще дойда — добави тя, въпреки че никой от двамата с нищо не показа, че бе забелязал тръгването й. — Ако някой ми подари дъга в ден като днешния — измърмори, запътила се към вратата, — щях да хлътна.

Да хлътна, повтори наум Шелби. Дойде на себе си, едва когато вратата се затвори.

— Престани! — заповяда тя и издърпа ръката си. После изключи радиото и стаята потъна в тишина. Със закъснение осъзна, че бе допуснала грешка. Сега ясно се чуваше, че дишането й не бе толкова равномерно, колкото би трябвало да бъде. — Алън, ще затварям магазина.

— Добра идея. — Той отиде до входа, обърна табелката и превъртя ключа.

— Чакай малко! — вбеси се Шелби. — Не можеш така… — Гласът й угасна, защото Алън се насочи към нея. Спокойният и решителен поглед в очите му я накара да се отдръпне и да преглътне. — Това си е моят магазин, а ти… — Той заобиколи щанда и гърбът й опря в стената.

— И ние — поправи я Алън и спря точно пред нея отиваме на вечеря.

— Никъде няма да отида.

— Ще отидеш.

Тя го зяпна, объркана и разтреперана. В очите му нямаше гняв. Би предпочела гняв пред такава проста, неподлежаща на обсъждане увереност. Срещу гнева лесно можеше да се пребори с гняв. А ако той бе спокоен, Шелби също щеше да е спокойна. — Алън, ти не можеш да ми нареждаш какво да правя. В края на краищата…

— Нареждам ти. Стигнах до заключението, че през живота си ти прекалено често си била молена и прекалено рядко ти е било нареждано.

— Твоите заключения ни най-малко не ме интересуват — сопна се тя. — Кой, по дяволите, си ти, та да ми нареждаш каквото и да било? — Вместо отговор той я привлече към себе си. — Няма да дойда — започна Шелби. Усещаше нещо, което много приличаше на отчаяние. — Имам си планове за почивните дни. Аз… Аз заминавам на море.

— Къде ти е шлиферът?

— Алън, казах ти…

Алън забеляза лекото яке, висящо на закачалката зад щанда, свали го и й го подаде.

— Ще си вземеш ли чантата?

— Няма ли най-после да проумееш, че няма да дойда с теб?

Без да й обръща внимание, той измъкна чантата й изпод щанда. После взе ключовете, които лежаха до нея, хвана Шелби за ръката и я повлече към задната страна на магазина.

— По дяволите, Алън, казах, че няма да дойда! — Озова се безцеремонно избутана вън на дъжда, докато той заключваше задната врата. — Не искам да ходя никъде с теб.

— Много лошо. — Алън пъхна ключовете в джоба си и облече шлифера си. Шелби упорито стоеше под пороя.

Тя отметна капещата си коса от очите и заби крака в земята.

— Не можеш да ме накараш.

Той вдигна вежди и дълго, замислено я изгледа. Беше бясна, цялата вир-вода и красива по свой собствен начин. И, както забеляза с удоволствие, малко несигурна в себе си.

— Ще започнем да броим колко пъти ще ми кажеш, че не мога — предложи Алън, хвана я здраво за ръката и я задърпа към колата.

— Ако мислиш… — Шелби трябваше да замлъкне, докато той безцеремонно я набута вътре. — Ако мислиш, че се впечатлявам от варварското ти държание, жестоко се лъжеш. — Рядко й се случваше да се държи надменно, ала когато решеше да го прави, бе ненадмината. Дори когато бе мокра до кости. — Върни ми ключовете. — Протегна царствено ръка.

Алън я взе, положи една бавна целувка в средата на дланта и потегли.

Шелби сви ръката си в юмрук, сякаш за да потуши огъня, който се разпространяваше оттам по цялото й тяло.

— Алън, не знам какво ти е станало, но трябва да престанеш. Сега искам да ми върнеш ключовете, за да мога да се прибера.

— След вечерята — обеща той любезно и изкара колата от алеята. — Как мина седмицата?

Тя се облегна и скръсти ръце. Едва тогава осъзна, че още стискаше дъгата на Алън в дланта си. Пъхна я в джоба на якето, което лежеше смачкано на топка до нея, после отново се тръшна назад.