Нора Робъртс - Сълзите на луната

И двете безспорно бяха женствени.

Брена не им завиждаше за това, не, разбира се. И все пак й се искаше да не се чувства така глупаво всеки път, когато сложи пола и дамски обувки.

Напъха ръце в джобовете на торбестите си панталони и вирна глава.

— Как ще решите какво искате да се направи тук, ако цял ден зяпате през прозореца?

Джуд се извърна и се усмихна — хубавото й сериозно лице засия.

— Гледаме как Ейдан се разхожда по брега с Фин.

— Този мъж побягна като заек — обясни Дарси, докато Брена се приближаваше. — Щом започнахме да говорим за тапети, бои и платове, реши, че е дошъл моментът да изведе кучето.

— Е — подхвърли Брена, поглеждайки през прозореца към Ейдан и младия Фин, седнали на плажа с лице към морето, — чудесна гледка са. Снажен мъж и хубаво куче на плажа през зимата.

— Обзалагам се, че се е замислил дълбоко за предстоящото бащинство. — Дарси отправи пълен с привързаност поглед към брат си, извърна се и постави ръце на хълбоците. — А на нас е оставил да се занимаем с практическата страна, докато той философства по въпроса.

Брена потупа приятелски плоския корем на Джуд.

— Е, как върви?

— Добре. Докторът твърди, че и двамата сме здрави.

— Чувам, че продължаваш да си неразположена сутрин.

Джуд завъртя зелените си като морето очи.

— Ейдан се притеснява. Човек би помислил, че съм първата жена след Ева, която зачева. Просто понякога ми е малко лошо сутрин. Ще премине.

— На твое място — обяви Дарси и се настани на старото легло на брат си — щях да извлека максималното. Глези се, Джуд Франсис, глези се, колкото можеш повече. Защото, когато бебето се появи, ще бъдеш прекалено заета, за да се сетиш дори как се казваш. Помниш ли, когато Бетси Дъфи роди първото си, Брена? В продължение на два месеца заспиваше всяка неделя по време на църковната служба. След второто седеше с широко отворени очи като замаяна, а когато се появи третото…

— Добре. — Джуд се засмя и седна в краката на Дарси. — Схващам картината. В момента се подготвям за едно дете. Брена… — Вдигна ръце. — Тези стени…

— Да, да, ужасни са. Ще ги оправим. Ще ги почистим, ще запълним дупките… — Прокара пръст по една, голяма колкото пени. — Ще ги боядисаме както трябва.

— Мислех да сложа тапети, но реших, че е по-добре да се боядисат. Нещо простичко и слънчево. И ще окачим репродукции от приказки.

— Защо не окачиш от твоите рисунки? — попита Брена.

— О, не рисувам чак толкова добре.

— Но все пак достатъчно добре, щом си на път да издадеш книга с написани от теб приказки и собственоръчно илюстрирани — напомни й Брена. — Според мен рисунките ти са чудесни. Пък и за бебето е по-добре, ако е заобиколено от неща, направени от майка му.

— Наистина ли? — Джуд докосна с пръст устните си, а в очите й се мярна видимо удоволствие от подобна мисъл. — Е, ще поставя някои в рамка да видя как стоят.

— Избери рамки в захарни тонове — посъветва я Брена. — Бебетата обичат ярките цветове, поне така твърди мама.

— Добре. — Джуд си пое дълбоко въздух. — А сега — подовете. Не искам да ги покривам, но се налага да се изциклят и лакират наново.

— Не е никакъв проблем. Някои от дъските трябва да се подменят. Ще направя нови.

— Отлично. Имам и още една идея. Понеже стаята е просторна, тази част може да се оформи в кът за игра. — Джуд описа широк кръг с ръка и пристъпи към мястото, което имаше предвид. — Полици по тази стена за играчките, столче и малка маса под прозореца.

— Става. Но ако поставиш полиците в ъгъла, ще има вид на по-обособен кът. Разбираш ли какво имам предвид? И ако ги направя подвижни, ще можеш да ги разместваш според нуждите си.

— В ъгъла… — Джуд присви очи и се опита да си го представи. — Да. Харесва ми. Ти как мислиш, Дарси?

— Според мен двете идеално ще се справите с мебелировката тук, но аз трябва да те замъкна в Дъблин, за да ти изберем подходящи дрехи за бременността.

Джуд инстинктивно положи ръка на корема си.

— Още не ми личи.

— Защо да чакаме? Ще са ти нужни, преди на бебето да му потрябват полици, а ти вече мислиш за тях, нали? Ще отидем следващия четвъртък. Тогава имам почивен ден.

— Вече съм заделила пари за дрехи.

— За теб удобно ли е, Брена?

Брена вадеше метъра от сандъчето.

— Отидете двете. В момента имам прекалено много работа. Няма да позволя цял ден да ме влачите из магазините на Дъблин и да слушам как двете въздишате над поредния чифт обувки, без който не можете да живеете.

— И ти имаш нужда от нови боти. — Дарси плъзна поглед надолу. — Тези на краката ти изглеждат все едно си ходила пеша до западните графства и обратно.