Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Предполагам — промърмори Брена, ядосана от перспективата да мие пода в банята.

Не спря да мърмори, докато бършеше, а после изруга свирепо, защото забеляза, че е оставила засъхнала кал по пода на всекидневната. Реши да не рискува да си навлече гнева на Дарси, измъкна прахосмукачката и изчисти.

Когато слезе долу, кръчмата бе почти празна, а Шон приключваше с миенето на чиниите.

— Дарси да не те е наела и да й чистиш къщата?

— Бях поизцапала с кал. — Чувствайки се напълно у дома, тя си наля чаша чай. — Не възнамерявах да се бавя толкова, нито да те задържам, ако си наумил да свършиш нещо друго преди вечерната ти смяна.

— Нямам нищо конкретно предвид. Но с удоволствие бих изпил халба бира. Ти на чай ли ще останеш?

— Засега — да.

— Аз ще си налея една бира. Остана от пудинга, ако искаш.

Не беше гладна, но не устоя на изкушението и си сипа няколко лъжици пудинг в купичка. Седеше удобно, когато той се върна с бирата.

— Тим Рейли каза, че утре времето ще омекне.

— Винаги познава.

— Но скоро пак щяло да завали сняг — добави Шон и седна срещу нея. — Е, какво се върти в главата ти?

— Ами, ще ти кажа. — Премисли десетина начина как да започне; спря се на онзи, който й се стори най-добър. — След като ти тръгна сутринта, се отбих във всекидневната да проверя комина на камината.

Това, разбира се, бе лъжа и тя бе готова да си признае този грях пред свещеник, но за нищо на света нямаше да допусне Шон да узнае, че е свирила музиката му. Гордостта й си заслужаваше покаянието.

— Добре тегли.

— Аха… — Тя се съгласи и небрежно сви рамене. — Но такива неща трябва да се проверяват от време на време. Както и да е — когато се извърнах, тя стоеше там — на прага на всекидневната.

— Кой стоеше там?

— Лейди Гуен.

— Ти си я видяла?!

Шон остави халбата и се чу как стъкло се удари в дърво.

— Така ясно, както те виждам сега. Стоеше там, усмихваше ми се някак тъжно и…

Не искаше да му каже, какви думи си размениха, но се чувстваше задължена да го направи. Едно е да изречеш малка лъжа, но съвсем друго — да мамиш.

— И какво?

Явното му нетърпение накара Брена да се наежи.

— Ей сега ще стигна дотам. После тя ме заговори.

— Заговорила те е?

Той се оттласна от масата и закрачи напред-назад из кухнята с очебийно нехарактерна раздразнителност. Брена се почувства неловко.

— Какво ти става, Шон?

— Нали аз живея там? А тя явява ли се пред мен? Говори ли ми? Не! Изчаква ти да се появиш да оправиш фурната, да се будалкаш с комина и тя цъфва.

— Е, съжалявам, че призракът ти е предпочел мен, но не съм я викала, нали?

Брена загреба от пудинга и лапна лъжицата.

— Добре, добре. Не ми се сопвай. — Свъси вежди и се облегна на стола. — Какво ти каза?

Брена го погледна безизразно и преглътна пудинга. Шон я гледаше нетърпеливо, тя вдигна чашата и бавно отпи чай, преди да попита:

— Извинявай, на мен ли говориш? Или просто си решил да се заяждаш?

— Извинявай. — Усмихна й се лъчезарно, така винаги постигаше успех. — Би ли била така добра да споделиш какво ти каза?

— Да, щом ме молиш любезно. Сърцето му било в неговата музика. Реших, че говори за Принца на феите, но според мама — разказах й за случката — става въпрос за теб.

— Ако е така, не разбирам какво е имала предвид.

— И аз не разбирам, но се чудех дали ще ми разрешиш да наминавам от време на време.

— Ти и без това го правиш — отбеляза той и думите му леко я смутиха.

— Ако не ме искаш наоколо, просто ме предупреди.

— Нито съм казал такова нещо, нито съм си го помислял. Просто ти обръщам внимание, че и без това често се отбиваш.

— Дали мога да минавам, когато теб те няма? Както днес. Просто да видя дали тя отново ще се появи. Ще свършвам по някоя работа за теб, докато съм там.

— Не е нужно да си намираш работа, за да наминаваш. Винаги си добре дошла.

Трогна я не само поканата, но и защото беше искрен.

— Знам, но обичам да се занимавам с нещо. Така че ще наминавам от време на време, щом нямаш нищо против.

— И ще ми кажеш ли, ако отново я видиш?

— Първо на теб. — Стана, за да отнесе купичката и чашата на мивката. — Мислиш ли… — подхвана тя, но не довърши.

— Какво?

— Няма значение. Глупаво е.

Пристъпи зад нея и стисна вратлето й. Прииска й се да се отпусне и да замърка като котка, но не го направи.

— Ако не пред приятел, пред кого друг да изтърсиш глупост?

— Ами чудех се дали наистина подобна любов съществува… Да е в състояние да преодолее смъртта и времето.