Нора Робъртс - Сълзите на луната

— О, какви само ще ти ги наговоря, празноглавецо. Пусни ме.

— Само ако обещаеш да не ме замериш с нещо.

— Ейдан ще удържи счупеното от заплатата ми, а аз пестя за нова рокля — обяви тя и отметна копринените си черни коси.

— Е, тогава съм в безопасност.

Пусна я и се извърна да обърне парчето бяла риба в тигана.

— Имаме двама германски туристи, които желаят да опитат яхнията ти, с черен хляб и зелева салата. Отседнали са в пансиона — продължи тя, докато Шон вадеше тежките порцеланови купи. — Утре заминават за Кери, после — към Клар, така казват. На тяхно място бих прекарала януарската си ваканция в слънчева Испания или на тропически остров, където не ти е нужно нищо друго, освен бикини и плажно масло.

Крачеше напред-назад из кухнята, докато говореше: жена с потресаващо лице, чиста, кремава кожа и блестящи сини очи. Плътните й устни бяха непростимо изкусителни, независимо дали се цупеха, или се усмихваха. Днес ги бе изчервила в яркочервено, та да й е весело през хладния и мрачен ден.

Имаше фигура, която не оставяше никакво съмнение, че е жена. Страстта й към дрехите и модата й диктуваше да се облича в дръзки цветове и меки тъкани.

Притежаваше копнежа на Галахърови към пътешествия и решителността един ден да го направи, и то в стил, за който мечтаеше — разточително.

Но понеже нямаше да поеме на път точно днес, взе поръчката и тръгна да я отнася. Тогава влезе Брена.

— Какво си правила този път? — настойчиво попита Дарси. — Цялото ти лице е черно.

— Сажди. — Брена подсмръкна и прокара опакото на ръката си през носа. — Татко и аз чистихме комин; беше много мръсно. Все пак успях да махна повечето сажди от себе си.

— Ако си въобразяваш, че е така, не се поглеждай в огледало.

Дарси се усмихна широко на приятелката си и излезе.

— А тя би прекарала цял ден пред огледалото, стига да й се удаде възможност — изкоментира Шон. — Искаш ли да обядваш?

— Татко и аз ще хапнем от яхнията. Ухае чудесно.

Пристъпи с намерението да си сипе сама, но Шон застана между нея и скъпоценната си печка.

— Предпочитам да го направя аз.

— Добре. Искам и чаша чай. А и да поговоря с теб по-късно.

Погледна я през рамо.

— Защо не сега? Нали сме само двамата?

— Ще ми се да е, когато не си толкова зает. Ще намина, след като обедната тълпа оредее, ако нямаш нищо против.

— Е, знаеш къде да ме намериш, нали?

Постави яхнията и чая на поднос.

— О, да.

Пое таблата от него и я отнесе в задното сепаре, където я чакаше баща й.

— Ето, татко, гореща яхния, направо от тенджерата.

— И ухае божествено.

Дребничкият Майк О’Тул имаше гъсти коси с цвят на пясък и живи очи, които променяха цвета си като морето — от сини до зелени.

Смееше се сърдечно и гръмогласно, ръцете му бяха като на хирург, а и си падаше по романтичните разкази.

Той беше любимият човек в живота на Брена.

— Е, добре е да сме на топло отново, нали, Мери Брена?

— Да.

Тя загреба от яхнията и духна предпазливо, за да не се опари, макар ароматът да я подтикваше към риска да изгори небцето си.

— И като ни е така добре, а и сме на път да си напълним стомасите, защо не ми кажеш какво те тревожи?

Всичко забелязва, помисли си тя. Това понякога й носеше утеха, но друг път доста я дразнеше.

— Не е кой знае каква тревога. Нали помниш как ни разказа за онази случка, когато си бил млад и починала баба ти?

— Да. Бях тук, в кръчмата на Галахър. Тогава зад бара, разбира се, стоеше бащата на Ейдан. Още не бе заминал с жена си за Америка. Пък и ти беше само мечта в сърцето ми и усмивка в очите на майка ти. Бях отзад, където е младият Шон сега — в кухнята. Оправях мивката. Течеше по малко, но постоянно и Галахър най-после ме извика.

Направи пауза, за да опита яхнията, после избърса уста със салфетка — жена му бе много строга по отношение на маниерите при хранене.

— Както бях на пода, погледнах настрани и видях баба, облечена в рокля на цветя и с бяла престилка. Усмихна ми се, но когато се опитах да я заговоря, тя поклати глава. После вдигна ръка като за сбогом и изчезна. Така разбрах, че в този момент е починала и съм видял нейния дух, дошъл да ми каже сбогом, защото й бях любимец.

— Не исках да те натъжавам — промълви Брена.

Майк въздъхна.

— Беше чудесна жена. Живя хубав и дълъг живот. А за нас, живите, остава да чувстваме липсата на онези, които вече ги няма.

Брена помнеше и продължението на разказа: баща й оставил работата си и тичешком отишъл до малката къща на овдовялата си от две години баба. Намерил я в кухнята, седнала до масата, с рокля на цветя и бяла престилка. Била починала спокойно и тихо.