Нора Робъртс - Сълзите на луната

Но за това, реши тя, ще се ядосва някой друг ден. Сега я чака работа.

Понечи да стане и да вземе сандъчето, но с крайчето на окото си долови някакво движение. Скочи на крака, засрамена от мисълта, че Шон се е върнал — постоянно забравяше нещо — и я е чул да свири музиката му.

Не Шон обаче стоеше на прага.

Жената със светлоруси коси, разпилени по раменете, бе облечена в обикновена сива рокля, дълга до пода. Очите й бяха меко зелени, а усмивката — толкова тъжна, че разбиваше сърцето при пръв поглед.

Разпозна я. Изненада и трепетно вълнение обзеха Брена. Отвори уста, но каквото и да възнамеряваше да каже, излезе като изсвистяване, а сърцето й заби учестено.

Леко смутена, че коленете й треперят, опита отново.

— Лейди Гуен — успя да промълви тя.

Прецени като възхитителен дори този незначителен успех — така де, пред нея стоеше призрак на триста години.

Докато я наблюдаваше, една-единствена сълза — същинско проблясващо сребро — потече по бузата на дамата.

— Сърцето му е в неговата музика — гласът й бе нежен като цвят на роза, но въпреки това Брена потрепери. — Заслушай се.

— Какво…

Ала преди да успее да зададе въпроса си, откри, че е сама, а из въздуха се носеше слаб аромат на рози.

— Така значи. Така… — изпита потребност да седне и отново се настани на стола пред пианото. — Така значи — повтори тя и вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, докато сърцето й спря да бие лудо в гърдите й.

Когато прецени, че краката няма да я подведат, сметна за уместно да разкаже случката на някой мъдър, разумен и чувствителен човек. Никой друг не отговаряше на описанието по-добре от майка й.

По време на краткия път до вкъщи се поуспокои. Къщата на семейство О’Тул се намираше по-навътре от шосето; представляваше сграда с маса пристройки, за част от които лично тя бе помагала да бъдат изградени. Щом в главата на баща й се породеше идея за още една стая, тя с удоволствие се захващаше да му помага, да реже греди и да размахва чука. Сред най-щастливите й спомени бяха случките от времето, когато се труди рамо до рамо с Майкъл О’Тул и слуша как си свири с уста, докато работи.

Паркира зад старата кола на майка си — наистина е наложително да пребоядисат старата ламарина, помисли си Брена разсеяно, както правеше винаги. От комините се виеше дим.

Вътре бе топло и уютно. Миришеше на прясно тесто. Завари майка си в кухнята, където тъкмо вадеше току-що изпечените хлябове.

— Мамо.

— О, сладка Мери, стресна ме.

Моли се засмя, сложи тенджера на печката и се извърна. По хубавото й лице — все още младолико и без бръчки — грееше усмивка. За по-удобно бе вдигнала червените си коси — ето откъде дъщеря й бе наследила своите.

— Извинявай, но пак си пуснала музиката прекалено високо.

— За компания. — Моли пресегна и намали звука на радиото. Под масата жълтата кучка Бети се размърда и тихо изръмжа. — Защо си се върнала толкова рано? Нямаш ли работа?

— Имам. Тепърва трябва да отида в селото да помогна на татко, но се отбих в къщурката на Хълма на феите да оправя фурната на Шон.

— Аха…

Моли започна да подрежда самуните хляб по полицата.

— Той тръгна, преди да свърша, та поостанах там за малко сама — Моли издаде същия разсеян звук. — И точно тръгвах… Тогава се появи лейди Гуен.

— Аха… Какво?

Моли извърна глава и я погледна през рамо.

— Видях я. Посвирих малко на пианото, а когато вдигнах глава, тя стоеше на прага.

— Е, няма начин такова нещо да не те стресне.

Брена въздъхна. Разумна — точно такава е Моли О’Тул, Бог да я благослови.

— Само дето не си глътнах езика. Прекрасна е, точно както твърдеше Старата Мод. И тъжна. Сърцето да ти се скъса, като я гледаш такава тъжна.

— Лично аз винаги съм се надявала да я видя — като практична жена Моли наля две чаши чай и ги постави на масата. — Но никога не ми се е случвало.

— Ейдан разправяше, че я е виждал години наред. А после и Джуд, след като се настани да живее в къщурката. — Сега вече успокоена, Брена седна до масата. — Но когато говорихме с Шон за нея, той каза, че не я е виждал… Долавял присъствието й, но никога не я е виждал. И ето — тя изведнъж се яви пред мен. Защо мислиш, че стана така?

— Нямам представа, скъпа. Какво почувства?

— Освен силната изненада, симпатия, предполагам. А после се озадачих, защото не разбрах смисъла на онова, което ми каза.

— Заговорила те е? — Очите на Моли се разшириха. — Никога не съм чувала да е проговаряла на някого. Дори на Старата Мод не е, иначе щеше да ми го каже. Какво ти каза?