Нора Робъртс - Сълзите на луната

О, каква лъжкиня е, дори пред себе си.

Падаше си по него откакто навърши четиринадесет. А сега този копнеж се превръщаше в нещо по-горещо, нещо по-изнервящо за жена на двадесет и четири.

Той никога не я бе поглеждал както се гледа жена.

Но така е по-добре, каза си тя и ускори крачка. Няма време да стои и да се захласва по мъже като Шон Галахър. Някои хора ги чака работа.

С леко подигравателно изражение тя нарочно приближи сандъчето с инструментите си по-близо до земята и го пусна да падне с ужасен трясък. Той подскочи като заек и това я зарадва.

— Господи! — Извъртя се на стола и започна да масажира сърцето си, сякаш да го накара отново да забие. — Какво става?

— Нищо — подигравателното изражение не слизаше от лицето й. — Без да искам го изпуснах — взе отново сандъчето. — Стреснах ли те?

— За малко да умра.

— Ами! Потропах, но ти не си даде труда да отвориш вратата.

— Не съм чул — издиша дълбоко, отметна косата от челото си и навъсено я погледна. — Е, след като представител на семейство О’Тул е дошъл на крака, значи ли това, че нещо не работи?

— Умът ти е като ръждясала кофа — свали си якето и го метна върху гърба на стола. — Фурната ти не работи от седмица — напомни му тя и кимна към печката. — Частта, която поръчах, току-що пристигна. Искаш ли да я оправя, или не?

Той изръмжа — вероятно изразяваше съгласие.

— Бисквити значи — отбеляза тя на минаване край масата. — Що за закуска е това за зрял мъж?

— Бяха ми под ръка — усмихна й се по начин, който я накара да изпита желание да го сгуши в обятията си. — Не си струва труда сутрин да готвя само за себе си, но ако си гладна, ще направя нещо и за двамата.

— Благодаря, яла съм — отново остави сандъчето на пода, отвори го и затършува из него. — Мама винаги приготвя повече от достатъчно. Ако някоя сутрин се появиш, с радост ще те посрещне и ще те нагости с прилично ядене.

— Защо не ми дадеш светлинен сигнал, когато пак направи пържени сладки? Кажи все пак — искаш ли чай? Чайникът е още топъл.

— Нямам нищо против — подбра си инструментите, извади новата част и проследи движението му из кухнята. — Какво правеше? Пак ли съчиняваше музика?

— По-скоро добавях думи към една мелодия — отвърна той разсеяно. На фона на сивото небе видя самотна черна птица с лъскави пера. — Днес май е студено.

— Да. И е влажно. Зимата едва започна, а ми се ще вече да е свършила.

— Сгрей си малко костите — приклекна той до нея и й подаде чаша чай с доста захар, както знаеше, че го обича.

— Благодаря.

Тя я пое и топлината от чашата плъзна по ръцете й. Той остана на мястото си; отпиваше от чая и коленете им се докоснаха небрежно.

— Е, какво ще правиш с тази купчина?

— Какво те интересува, стига да проработи отново?

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Ако знам какво точно правиш, следващия път ще опитам да се справя сам.

Това я разсмя така силно и чистосърдечно, че се наложи да седне на пода.

— Ти? Ха, та ти, Шон, не можеш да оправиш и нокътя си, ако го счупиш.

— Ще се справя, разбира се.

Ухили се и й показа как би го отхапал. Тя отново се разсмя.

— Ти не се интересувай какво ще правя с вътрешността на това чудо, а аз няма да се интересувам от следващата торта, която ще опечеш в него. Всеки да се придържа към онова, за което най-много го бива.

— Не е като никога да не съм хващал отвертка — увери я той и измъкна една от сандъчето й.

— И аз съм хващала дървена лъжица. Но знам кое приляга по-добре в ръката ми.

Пое инструмента от него, извърна се, навря глава във фурната и се залови за работа.

Има изящни ръце, мерна се в ума на Шон. Човек би ги определил и като нежни, стига да не знае какво е в състояние да върши с тях. Виждал я бе да замахва с чук, да използва бормашина, да реже дърва, да извива водопроводни тръби. Доста често тези нейни красиви ръце бяха одраскани, натъртени или охлузени по кокалчетата.

Определено е дребничка за работата, която е избрала, или по-точно — която бе избрала нея, помисли си той, докато се надигаше. Знаеше как стана. Бащата на Брена го биваше да оправя всичко и най-голямата му дъщеря наследи уменията му. Точно както казваха, че Шон се е метнал на майка си, която често забравяла да изпере или да приготви вечеря, увлечена да свири.

Понечи да отстъпи, но тя се размърда, а задничето й се вирна, докато разхлабваше някакъв винт. Веждите му отново се стрелнаха нагоре от — както прецени той — импулсивния мъжки интерес към привлекателна част от женското тяло.