Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Че сърцето му е в неговата музика и ми каза да се вслушвам. А когато си събрах акъла достатъчно, за да я попитам какво означава това, тя беше изчезнала.

— Понеже сега Шон живее там и ти си свирила на неговото пиано, намирам посланието за доста ясно.

— Но аз слушам музиката му през цялото време. Няма начин да си край него и пет минути и това да не ти се случи.

Моли понечи да заговори, но се отказа и само покри ръката на дъщеря си със своята. На милата й Мери Брена, помисли си тя, й е толкова трудно да разпознае нещо, което не е в състояние да разглоби и да сглоби.

— Бих казала, че когато ти дойде времето да го разбереш, ще го направиш.

— Тя те кара да изпитваш желание да й помогнеш — промърмори Брена.

— Ти си добро момиче, Мери Брена. Вероятно ще й помогнеш.

Въздухът беше студен, а вятърът — остър. Шон нямаше работа навън и се захвана да приготвя продуктите за яхния. Обичаше сутрешната тишина в кухнята на кръчмата. Наряза зеленчуците и запържи агнешкото до златисто, наслаждавайки се на спокойствието, преди заведението да отвори врати.

Ейдан ще пристигне ей сега и ще го отрупа с въпроси дали това е свършено, дали онова е направено. После Дарси ще започне да се движи горе напред-назад и ще долети музиката, която слуша според настроението си, преди да слезе долу по задното стълбище.

Но в момента заведението е единствено на негово разположение.

Той не желае да му поверят отговорността да го ръководи. Това подхожда на Ейдан. Шон изпитваше благодарност, че не е първородният син. Но имаше отношение към кръчмата. По традиция тя се предаваше от поколение на поколение още от времето на първия Шамъс Галахър, който ведно със съпругата си я бе изградил до залива Ардмор и отворил тежките й врати, за да предложи гостоприемство, подслон и хубаво уиски.

Схващаше работата си като ангажимент да осигури уют и удобство на всички, които посещават заведението. С годините името Галахър стана синоним именно на уют и удобство, а заведението се прочу с изпълняваните тук seisiun — непринудено свирене и пеене на традиционна музика — както и с посещенията на музиканти, наети от цялата страна.

Любовта на Шон към музиката бе в кръвта му. Представляваше неотделима част от него, както сините му очи или извивката на устните му.

Нищо не му харесваше повече от това, докато готви в кухнята, да чуе как някой в салона на заведението подхваща една или друга песен. Толкова му допадаше, че често зарязваше работата си и отиваше да се присъедини. Рано или късно всеки получаваше поръчката си, така че какво лошо имаше?

Беше рядкост — не нечувана, но наистина рядкост — да остави яденето да загори или да изстине. Много се гордееше с кухнята си и с всичко, което излизаше оттам.

Парата започна да се издига, яхнията да ухае, а сосът да се сгъстява. Добави ситно нарязан босилек и розмарин — лично ги отглеждаше, и то с голяма любов. Идеята сам да си отглежда подправките бе негова. Неотдавна му я подсказа Моли О’Тул — най-добрата готвачка в околността.

Риган обаче взе от буркан. Ала възнамеряваше да посее и от него. Уверил се, че всичко върви задоволително, започна да реже на ситно зеле за салатите — от тях приготвяше огромни количества.

Чу първите стъпки над главата си, а после и музиката. Днес сме на американска музика, разпозна мелодията той. Доволен от избора на Дарси, запя заедно с Ани Ленъкс, докато Ейдан не се появи на вратата.

Брат му — по-широкоплещест и по-едър — бе облякъл дебела рибарска жилетка, за да се предпази от студа. Косите и на двамата имаха един и същи цвят — на тъмен кестен като тезгяха на бара в заведението — с леки червеникави оттенъци на слънчева светлина. Въпреки по-изящните черти на Шон и по-спокойните му сини очи и у него личеше силното присъствие на Галахъровите гени. От пръв поглед се виждаше, че са братя.

Веждите на Ейдан се вдигнаха нагоре:

— На какво си се ухилил?

— На теб — отвърна Шон небрежно. — Имаш вид на доволен мъж.

— И защо да не съм?

— Наистина — защо не? — Шон му наля чаша току-що запарен чай. — И как е нашата Джуд тази сутрин?

— Все още й прилошава по малко, но тя като че ли няма нищо против. — Ейдан отпи и въздъхна. — Не ме е срам да призная, че ми се свива стомахът, колчем видя как пребледнява при ставане сутрин. След около час й минава, но даже на мен това време ми се струва безкрайно.

Шон се облегна на плота също с чаша чай в ръка.

— За нищо на света не искам да съм жена. Да й занеса ли яхния малко по-късно? Имам и пилешка супа, ако предпочита нещо по-леко.