Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Това доказва, че Господ е мъж — отбеляза той с плаха усмивка.

Устните на Дарси също леко се разтегнаха, но тя само поклати глава и обяви:

— Ще приготвя чай и препечен хляб за Джуд.

Отмина, оставяйки Шон загледан във вратата на спалнята.

— Нека постоят малко насаме — рече Брена, хвана го за ръката и го дръпна към стълбите.

— Не трябва ли да й занеса водата?

— Изпий я ти. — Съжали го и протегна ръка да го погали по бузата. — Блед си като платно.

— Толкова ме изплаши. Съкрати ми живота поне с десет години.

— Виждам. Но реагира бързо и направи точно какво то трябва. — Тя се шмугна в съседната стая и отново взе метъра. — Толкова много промени стават у нея сега, а вероятно и не си почива достатъчно. Потънала е в планове — добави тя и започна да мери и да записва нещо в тефтерчето си. — Толкова много нови неща в живота й за толкова кратко време.

— Сигурно жените приемат подобни неща по-леко.

— Сигурно. — Брена продължи да взима мерки и да си води бележки. — Не помниш ли, когато майка ти е била бременна с Дарси?

— Отчасти.

Отпи от водата, защото все още усещаше гърлото си пресъхнало от нерви. Брена, забеляза той, е доста спокойна, движи се напред-назад из стаята с плътните си стари боти, взима мерки, записва си разни неща, прави знаци с молив по стената.

Част от косата й се бе измъкнала от кепето. Няколко дълги, къдрави червени къдрици, поразхлабили се, докато е тичала към спалнята предположи той.

— Кое си спомняш най-добре?

— Моля?

Беше загубил нишката на разговора. Премести поглед от червената къдрица, легнала върху рамото й, към лицето й.

— Когато майка ти е била бременна с Дарси. Кое си спомняш най-ярко?

— Как полагах глава на корема й и долавях всичките онези движения и ритания. Сякаш Дарси нямаше търпение да излезе и да се впусне в живота.

— Хубаво го описа. — Брена прибра метъра и бележника и вдигна сандъчето с инструменти. — Извинявай, че ти се озъбих преди малко. Днес съм в особено настроение.

— Ти си в особено настроение през повечето дни. — Все пак й се усмихна и нахлузи кепето на челото й. — А и съм свикнал с ухапванията ти, та не им обръщам особено внимание.

Проблемът беше, че в момента й се искаше да го ухапе истински по брадичката, за да види какъв вкус има. А ако опита да го стори, не се съмняваше, че той сигурно щеше да припадне.

— Няма да успея да започна работа тук преди понеделник или вторник, така че не е толкова спешно да изнесеш нещата си. Но… — Вдигна пръст и го насочи към гърдите му. — Сериозно ти говорех, в случай че решиш да окачаш картини в къщурката.

Той се засмя.

— Ако у мен се появи желание да хвана чука — започна, а после я извади от равновесие, тъй като се наведе и положи приятелска целувка на бузата й, — непременно ще извикам някой от майсторите О’Тул.

— Точно така.

Отново изпитвайки раздразнение, тя си тръгна. С вид на изтощен човек Ейдан я изпрати до вратата.

— Добре е. Чувствала се добре. Обадих се на лекаря, и той също каза, че е добре. Само да полежи малко и да си вдигне краката нависоко.

— Дарси й приготвя чай.

— Чудесно. Джуд леко се умърлуши, защото възнамерявала днес следобед да занесе цветя на гроба на Старата Мод. Бих отишъл, но…

— Аз ще ги занеса — намеси се Шон. — Остани още малко при нея. Ще отскоча с колата до гроба на Старата Мод и ще се върна навреме за кръчмата.

— Ще ти бъда благодарен… Благодарен съм ти — поправи се Ейдан, а лицето му малко се проясни. — Каза ми как си я взел на ръце и си я настанил на леглото. И си й забранил да става.

— Ти само й предай да не припада пак пред мен. Сърцето ми няма да го понесе.

Шон отнесе цветя на Мод — весели лилави и жълти теменужки, вече приготвени от Джуд. Не ходеше често на старото гробище. Нямаше близки, положени там. Но му мина през ума, че би отменил Джуд при тази й задача, докато отново е в състояние да се изкачва с лекота — къщурката се намираше толкова наблизо.

Мъртвите бяха погребани непосредствено до кладенеца на свети Деклан, където тръгналите на поклонение при мощите на древния ирландски светец, бяха отмивали от ръцете и краката си праха от пътуването. Недалеч се издигаха три каменни кръста — същински пазачи на святото място. Вероятно, помисли си той, даваха утеха на живите, дошли на този висок хълм да отдадат почит на мъртвите.

Изгледът бе зашеметяващ: сивата вода на залива Ардмор се стелеше под буреносните небеса, а припляскващите вълни, които ден и нощ туптяха като сърце, се надигаха до хоризонта. Сред грохота на водата и вятъра се носеха песните на птиците, необезпокоявани от зимата.