Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Ако ви помогна да постигнете това и да съберете трите фигурки, ще ми ги продадете ли?

— Ако дадеш исканата цена — започна Ребека, но майка й я прекъсна със строг поглед.

— Ако ни помогнеш, ще ти ги продадем. Имаш думата ми — каза Айлин и протегна ръка над масата.

Джак се нуждаеше от време да премисли всичко, затова остана в Коув още един ден. Това му даде възможност да звънне няколко телефона и да започне проверка на участниците в играта, която се очертаваше да стане доста интересна.

Джак имаше доверие на Айлин Съливан. Харесваше Ребека много, но не изпитваше същото инстинктивно доверие към нея. А тъй като му се искаше да я опознае по-добре, си купи още един билет за обиколката и тръгна към пристанището.

Ребека не се зарадва, когато го видя. Жизнерадостната й усмивка стана ледена, когато погледът й попадна върху него.

Тя грабна билета от ръката му и го попита студено.

— Какво правиш тук?

— Май не мога да остана далеч от теб.

— Глупости. Парите са си твои.

— Ще ти дам още десет лири за място на мостика и кратък разговор.

— Двадесет — протегна ръка Ребека. — В аванс.

— Недоверчива и пресметлива — ухили се Джак и извади двадесет лири. — Внимавай, може да се влюбя в теб.

— Тогава ще си доставя удоволствието да стъпча сърцето ти в праха. И ще ти върна двадесетте лири. Хайде, сядай и не пипай нищо. Трябва да действам.

Той зачака търпеливо, докато Ребека излизаше в открито море и приготвяше касетофона.

— Струва ми се, че ще вали — каза Джак.

— Не и в следващите два-три часа. Не правиш впечатление на човек, който е готов да направи една и съща обиколка два пъти, без да има причина за това. Какво искаш?

— Още една покана за чай.

— Няма да я получиш.

— Ужасно си студена. С изключение на мен, забелязвала ли си друг да се мотае наоколо, да идва на обиколките, да минава покрай дома ти или въобще да се мярка някъде около теб?

— Мислиш, че ни наблюдават? — попита Ребека и поклати глава. — Тя не действа по този начин. Не се интересува какво правим тук в Коув. Притеснява се само какво може да прави някой от нас, ако е далеч от дома си. Проследи братята ми, когато напуснаха Ирландия. Мисля, че го прави с помощта на самолетните билети и кредитните карти. Не е много трудно да се сдобиеш с подобна информация, ако си наясно с компютрите.

— Но не е и много лесно.

— Ако аз мога да го направя, значи и тя може. Или пък човек, на когото плаща за това.

— А ти можеш ли?

Ребека се усмихна.

— Мога да направя почти всичко с проклетия компютър. Знам например, че си се развел преди пет години, след година и три месеца брак. Не си бил женен много дълго.

— Според мен беше достатъчно дълго.

— Знам адреса ти в Ню Йорк и мога да те посетя някой ден. Знам, че си учил в Оксфорд и си бил измежду десетте процента отличници. Не е лошо — добави тя.

— Благодаря.

— Знам, че нямаш криминално досие, а компанията ти, създадена преди дванадесет години, има добра международна репутация и ти е донесла около двадесет и шест милиона долара. Това — засмя се тя весело, — също не е лошо.

Джак протегна дългите си крака.

— Доста си се поровила — отбеляза той и си помисли, че Ребека беше извършила впечатляваща работа.

— О, не толкова много — небрежно махна с ръка Ребека, сякаш шестте часа, които бе прекарала пред компютъра, бяха нищо. — А и бях любопитна.

— Достатъчно любопитна ли си, за да направиш едно пътешествие до Дъблин?

— Защо пък да ходя в Дъблин?

— Защото аз отивам там довечера.

— Това предложение ли е, Джак? И то, докато гласът на майка ми звучи от тонколоните.

— Предложение е, а дали лично или делово, зависи от теб. Трябва да видя един човек в Дъблин. Мисля, че ще ти е интересно да дойдеш с мен.

— Кой е този човек?

— Ако искаш да разбереш, събери си багажа и бъди готова в пет и половина. Ще мина да те взема.

— Ще си помисля — отвърна Ребека, но наум приготвяше сака си.

— Знам, че те оставям без помощ, мамо.

— Не това ме тревожи — намръщи се Айлин, когато Ребека сгъна един пуловер и го пъхна в сака си. — Казах, че харесвам Джак Бърдит и го смятам за честен човек, но това не означава, че ми се иска дъщеря ми да заминава с него само след еднодневно познанство.

— Това е бизнес — отвърна Ребека, като се зачуди дали да се спре на джинси или на по-елегантен панталон. — Ако Мъл или Гидиън потегляха по този начин, нямаше да се замислиш.

— Щях, тъй като и те са мои деца. Но ти си дъщеря, а не син, затова и се безпокоя повече. Това е съвсем естествено, Ребека, и няма защо да се цупиш.