Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Тук ли живее приятелят ти?

— Да.

Още докато Джак излизаше от колата, вратата на къщата се отвори. На прага застана възрастен мъж, подпрян на бастун, който се усмихна широко. Мъжът имаше гъста бяла коса над широко, силно набръчкано лице. Очилата със сребърни рамки се плъзнаха надолу по носа му.

— Мери! — изграчи мъжът с немощен глас. — Тук са! — изкрещя той още по-силно и се завтече към тях.

Джак забърза към него.

— Не излизай на дъжда.

— По дяволите, момче! Малко дъжд не може да ми навреди. На моята възраст почти всичко е опасно, но не и малко влага — засмя се той и прегърна Джак с едната си ръка.

Ребека забеляза, че старецът е доста висок, но се бе прегърбил от възрастта. Той потупа бузата на Джак с едрата си длан, която въпреки размера си изглеждаше крехка.

— Липсваше ми — каза Джак, като се наведе към стареца с нежност, на която Ребека се възхити, и го целуна.

— Това е Ребека Съливан.

После се отдръпна леко назад и със същата нежност хвана стареца подръка.

— Е, каза, че била красавица и наистина е такава — отбеляза старецът, като стисна ръката на Ребека и я задържа.

Тя забеляза объркано и притеснено влагата в очите му.

— Ребека, това е прапрадядо ми — обади се Джак.

— О — едва успя да се усмихне тя. — Радвам се да се запознаем, господине.

— Прапрадядо ми — повтори Джак. — Стивън Едуард Кънингам Трети.

— Кънингам? — зашеметено попита Ребека. — Стивън Кънингам? Мили боже!

— За мен е огромно удоволствие да ви посрещна у дома — каза Стивън, като отстъпи назад и преглътна сълзите си. — Мери! — извика той отново. — Глуха е като пън — промърмори той, — но вечно си изключва слуховото апаратче. Изтичай и я доведи, Джак. Аз ще заведа Ребека в гостната. Мери оправя стаята ти — обясни той на Ребека. — Занимава се с нея още откакто Джак ни съобщи, че ще дойдете.

— О, господин Кънингам…

Ребека влезе замаяно в спретнатата гостна, където всичко блестеше от чистота и старецът я настани на меките възглавници в дълбоко кресло.

— Вие сте същият Стивън Кънингам, който… който е бил на „Лузитания“?

— Същият, който дължи живота си на Феликс Грийнфилд.

— И сте пра…

— Прадядо на Джак. Майка му е моя внучка. Е, ето ни тук. Ето ни тук — повтори той и извади носна кърпа от джоба си. — Ставам сантиментален на стари години.

— Не знам какво да ви кажа. Зависи ми се свят — призна Ребека, като вдигна ръка към главата си, сякаш да я задържи на място. — Слушала съм за вас безброй пъти. Но винаги си ви представях като малко момченце.

— Бях само на три години, когато родителите ми решили да пътуват за Англия — въздъхна старецът и прибра кърпата си. — Не знам дали въобще си спомням нещо или си мисля, че го помня, тъй като мама ми разказваше историята много често.

Той отиде до старинна масичка, отрупана със снимки в рамки, взе една от тях и я занесе на Ребека.

— Родителите ми. Това е сватбената им снимка.

Ребека видя хубав млад мъж с буйни мустаци и красива млада жена, почти невръстно момиче, ослепителна в коприната и дантелите и булчинската си радост.

— Много са красиви — каза Ребека и усети сълзи в очите си. — О, господин Кънингам…

— Майка ми живя още шестдесет и три години благодарение на Феликс Грийнфилд — каза Стивън, като отново извади кърпата си и я сложи нежно в ръката на Ребека. — Не се омъжи повторно. За някои хора в живота има само една любов. Но беше доволна и благодарна.

— Значи историята е вярна — отбеляза Ребека и му върна снимката.

— Аз съм доказателството за това — Кънингам се обърна, чул стъпки по стълбите.

— Ето ги Джак и Мери. Когато тя свърши да се суети над теб, ще си поговорим спокойно.

Мери Кънингам наистина беше глуха като пън, но в тяхна чест включи слуховото си апаратче. Ребека получи прекрасна стая, пълна с вази със свежи цветя, и бе поканена да си почине или да се освежи преди вечеря.

Тя не направи нито едно от двете, а просто седна на леглото и се опита да подреди мислите си. След петнадесет минути Джак почука на вратата й. Ребека остана на мястото си и се вгледа в него.

— Защо не ми каза?

— Смятах, че така е по-добре. Той го предпочиташе, а за мен това има огромно значение.

Тя кимна.

— Струва ми се, винаги съм вярвала дълбоко в сърцето си, че всичко е станало точно така, както ми го разказваха. Но умът ми не беше сигурен. Искам да ти благодаря, че ме доведе тук.

Джак прекоси стаята, коленичи пред нея и я погледна в очите.

— Вярваш ли в нишките на съдбата, Ребека? В силата им? В неизбежността им?