Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Анита подкара по напукания цимент и си помисли, че е крайно време да се погрижи за делото си лично.

— Ама че шибано място — промърмори Дубровски и се ухили при мисълта, че Анита отново щеше да се ядоса на просташкия му език.

— Можем да я задържим тук няколко дни, ако се наложи — каза Анита и тръгна към огромните врати, като внимаваше да не закачи токчетата на обувките си „Прада“ в пукнатините на цимента. — Искам да провериш дали всичко е обезопасено. Трябва да сме сигурни, че тя няма да може да се измъкне оттук.

— Няма проблеми.

— Тези врати се отварят електронно и изискват код. Тревожа се повече за страничните врати и прозорците.

Дубровски стисна устни и огледа запусналата сграда.

— Трябва да е сръчна като маймуна, за да се покатери на прозорците, а и на тях има решетки.

Анита ги огледа внимателно, сякаш премисляше думите му. Пол й беше оставил много имоти, но тя си бе направила труда да ги обиколи всичките. Отвътре и отвън.

— Ами страничните?

Дубровски се затътри след нея зад ъгъла. През напуканите камънаци бяха избуяли плевели. Шумът от магистралата се чуваше съвсем слабо. Шибано място, помисли си той отново и поклати глава.

— Ключалката на страничната врата е счупена — извика той.

— Така ли?

Анита знаеше това, разбира се. Протоколът за оценката на склада бе изчерпателен.

— Това е проблем. Чудя се дали е заключена отвътре.

Той бутна силно и сви рамене.

— Може и да е заключена. Или пък се е заклещила.

— Ами… ние… — замислено каза Анита. — Най-добре е да видим дали можем да влезем оттук. Можеш ли да я бутнеш или сриташ?

Дубровски имаше телосложението на бик и се гордееше с това. Гордееше се повече от достатъчно, за да не си зададе въпроса защо Анита просто не отключеше проклетата врата.

Силният удар в дебелата дървена врата поукроти егото му, наранено в кабинета на Анита. Мразеше кучката, но тя плащаше добре. Това, разбира се, не означаваше, че той щеше да търпи да му се кара някаква жена.

Представи си, че Анита е вратата, срита я с всичка сила и разби ключалката.

— Детска работа — доволно промърмори той. — Трябва да поставите стоманена врата тук, за да не влизат разни хулигани.

— Прав си. Вътре е тъмно. Имам фенерче в чантата.

— Тук има ключ за осветлението.

— Не! Не искаме целият свят да разбере, че сме тук, нали?

Анита насочи тънкия лъч навътре и огледа помещението. Циментова килия, тъмна, прашна, вмирисана на плъхове.

Идеално, помисли си тя.

— Какво е това?

— Кое?

— Онова в ъгъла — отговори тя, като насочи лъча натам.

Дубровски отиде в ъгъла и срита купчината небрежно.

— Стар брезент. Ако искаш да я държиш тук известно време, трябва да помислиш как ще й осигуряваме храна.

— Не се тревожи за това.

— На ъгъла няма китайски ресторант — започна той и се обърна към нея.

Видя пистолета в ръката й, но бе заслепен от насочения в очите му лъч.

— Какво, по дяволите…

— Ужасен език, господин Дубровски — каза Анита и стреля.

Оръжието подскочи в ръката й, изстрелът отекна и тя потръпна доволно. Дубровски се хвърли към нея и тя го простреля втори път, после трети. След като той се просна на пода, тя заобиколи внимателно кръвта, която бе образувала малка вадичка на цимента. Наклони глава като жена, която оглежда интересна витрина, и прати още един куршум в тила му.

Убиваше за първи път. Добре свършена работа. Ръката й потрепери леко, а дишането й се ускори. Освети очите му отново, за да се увери, че е мъртъв. Очите му бяха изцъклени, вторачени в небитието. Празни.

Пол изглеждаше по същия начин, след като бе дочакала последния му инфаркт, стиснала лекарството му в ръка. Анита не смяташе това за убийство. Просто търпението й и се бе изчерпало след дванадесетте години брак.

Тя отстъпи назад, взе старата метла от ъгъла и грижливо замете отпечатъците от обувки, като отстъпваше заднишком към вратата. Извади дантелена кърпичка от чантата си и избърса дръжката на метлата, преди да я хвърли настрани, после уви ръката си с нея, за да затвори вратата.

Разбитата от Дубровски ключалка се виждаше отдалеч. Явно проникване с взлом, явно убийство.

Накрая, тя избърса нерегистрираната берета на покойния си мъж и я запокити с всичка сила в храстите зад склада. Ченгетата щяха да намерят оръжието, разбира се. Тя искаше да го намерят.

Нищо не я свързваше с това място, освен факта, че навремето съпругът й бе притежавал склада. Нищо не можеше да я свърже с гадния дребосък, който си бе изкарвал хляба с чупенето на ръце и крака. Нямаше никакви документи за назначението му, нито свидетели на разговорите им. С изключение на Джаспър, усмихнато си помисли тя. А Джаспър със сигурност нямаше да се втурне към ченгетата, когато разбереше, че партньорът му е бил застрелян.