Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Съжалявам за това — обърна се той към Тия. — Не можех да рискувам с хотел, дори и да имах достатъчно пари за такъв. Нямах време да помисля, откакто се случи всичко това. Смятахме го само за приключение и мислехме, че рискуваме не повече от юмрук в носа. Но сега е различно. Вече има убийство.

— Ще повърна — каза Клио и скочи от канапето. — Съжалявам. Лошо ми е.

— Там — посочи Тия към вратата вляво и усети как собственият й стомах се свива конвулсивно, когато Клио се втурва натам.

Гидиън се затича след нея, но тя му затръшна вратата в лицето.

Той застана пред вратата, безпомощно вторачен в нея.

— Предполагам, че е от уискито. Налях й го в гърлото, защото това бе единственото, за което се сетих.

Тия разбра, че той също страдаше.

— Ще направя чай — предложи тя.

Гидиън кимна.

— Ще ви бъдем много благодарни.

— Ела в кухнята, за да мога да те виждам, и започни да обясняваш.

— Брат ми каза, че си нежно и крехко създание — отбеляза Гидиън, докато вървеше след нея към кухнята. — Обикновено не греши толкова.

— Той е човекът, който твърдеше, че една от най-уважаваните антикварки в Ню Йорк е крадла. А сега ти добавяш и убийство.

— Това не е измислица, а факт.

Гидиън се заразхожда неспокойно из кухнята, като поглеждаше от време на време към вратата на банята.

Тия си помисли, че брат му определено бе по-въздържан. Или поне доколкото го познаваше.

— Тя взе нещо, което не й принадлежеше — продължи Гидиън, — но иска повече и е готова на всичко. Един човек е вече мъртъв. Човек, с когото се запознах едва вчера. Човек, който ми отстъпи леглото си. Човек, който ми направи закуска тази сутрин. Човек, който е мъртъв само защото беше лоялен приятел.

— Как се запозна с Клио?

— Открих я в Европа.

— Какво общо има тя с цялата история?

— Свързана е с втората орисница.

Тия присви очи.

— Как?

— По наследство. Тя е от семейство Уайт — Смит. Един от предците й бил колекционер в Лондон.

Ясно, помисли си Тия. Още едно парченце от мозайката си идваше на мястото.

— Позна името, нали? — запита Гидиън и това доказа на Тия, че трябва да поработи върху актьорските си умения. — Значи си проучвала историята.

— Мисля, че при тези обстоятелства, аз би трябвало да задавам въпросите.

— И аз ще ти отговоря. Но може ли първо да използвам телефона ти, за да се обадя на семейството си?

— Не, съжалявам.

— Ще звънна за тяхна сметка.

— Не можеш да използваш телефона. Подслушва се. Или пък аз наистина имам халюцинации.

— Моля? Подслушва се? Телефонът ти се подслушва?

— Според друг неочакван посетител — отвърна Тия, като се обърна към него. — Мисля, че приемам нещата доста добре, нали? Имам предвид, стоя с двама непознати в апартамента си, единият, от които драйфа в банята, а другият ми разказва фантастични истории в кухнята. А аз правя чай. Мисля, че дори доктор Лоуенстайн би се съгласил, че постигам напредък.

— Не разбирам.

— И няма защо. Кажи ми защо смяташ, че Анита е отговорна за смъртта на този човек.

— Аз съм отговорна — каза Клио, която бе застанала до вратата.

Тия забеляза, че лицето й все още е изключително бледо, но очите й бяха ясни.

— Щеше да е жив, ако не бях аз. Убиха го заради мен. Аз го замесих в историята.

— А аз замесих теб — напомни й Гидиън. — Така че вината е моя.

— Иска ми се да ти повярвам, но няма начин. Аз те предадох. Оправдавах се пред себе си с мисълта, че ще си получиш дела, но забърках всичко и замесих Мики. Тя сигурно е накарала копоите си да наблюдават улицата. След като си въобразих, че съм сключила сделката с нея, излязохме навън. Мики си тръгна към къщи, а аз поех към теб. Те са се разделили и са ни проследили. Аз забелязах моята опашка и се отървах хитро от нея. Но Мики нямаше представа какво става, затова се е прибрал спокойно у дома. А онова мръсно копеле го е пипнало там. Ако Мики не беше с мен, те дори нямаше да знаят, че съществува.

— Никой от нас не си представяше, че Анита е способна на убийство — каза Гидиън.

— Е, вече знаем — отвърна Клио и погледна Тия.

— Ако това е вярно, защо не отидете в полицията? — учуди се Тия.

— И какво да им кажем? — попита Гидиън, като пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Да споделим с тях подозренията си, че една уважавана делова дама е отговорна за убийството на млад чернокож балетист? Убийство, което със сигурност е станало, докато тя се е намирала на обществено място или събрание? Да им обясним, че знаем това, тъй като преди време е откраднала една статуетка в Дъблин и се е съгласила да купи друга? А после, когато ченгетата поискат някакви доказателства от нас, да ги убедим, че трябва да вярват само на думите ни? Е, да, несъмнено ще й сложат белезниците в такъв случай.