Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— По-добре е да си ходя. Веднага — каза тя и затърси инхалатора в чантата си.

— Ще остана с теб, Тия. През цялото време — успокои я Кари, която бе отменила две от срещите си, за да се погрижи за приятелката си. — Джулиан е гений. Кълна ти се.

Тя стисна свободната ръка на Тия и се загледа в ококорените й очи, докато Тия вдъхваше от инхалатора.

— Ще се почувстваш нов човек. Какво? — попита тя, когато Тия промърмори нещо неразбираемо.

Тия свали инхалатора и опита отново.

— Казах, че тъкмо започнах да свиквам със старата си личност. Това е грешка. Направих го само защото бях ядосана на доктор Лоуенстайн. Виж, ще платя на фризьора, но…

— Джулиан е готов за вас, доктор Марш — съобщи им друга слаба жена, също облечена в черно.

Тия се зачуди дали някой във фризьорския салон тежеше повече от петдесет килограма. И дали някой бе над двадесет и три години.

— Аз ще я заведа, Миранда — каза Кари с жизнерадостния глас на майка, която дърпа детето си към зъболекарския стол. — Ще ми благодариш за това, Тия. Довери ми се.

Зрението на Тия се замъгли, когато минаха покрай фризьори и клиенти, блестящи черни умивалници и искрящи стъклени витрини с дузини луксозно опаковани продукти. Тя едва дочу веселото бърборене и смях, които й се сториха леко налудничави.

— Кари.

— Бъди смела. Бъди силна — каза Кари и я насочи към просторна кабина в черно и сребристо.

Мъжът, който стоеше до големия кожен стол, беше нисък, стегнат като хрътка, с яркосини очи и изрусена до бяло коса, подстригана късо.

По някаква причина той й заприлича на Ерос и това никак не я успокои.

— Е — започна той с говора на роден нюйоркчанин. — Значи най-после виждаме Тия.

Той погледна за миг пребледнялото й лице и усети страха й.

— Луиз! Донеси малко вино. После се обърна към Тия и добави:

— Седнете.

— Мислех си, че…

— Седни — прекъсна я той, после се наведе да целуне Кари по бузата. — Морална подкрепа?

— Точно така.

— Двамата с Кари планираме от дълго време как да ви настаним на стола ми — каза той и най-после успя да я настани, като просто я бутна да седне. — И като гледам това… — опипа той падналия от кока й кичур, — определено не сме прибързали.

— Наистина не мисля, че се нуждая…

— Нека аз преценя от какво се нуждаеш — прекъсна я той, като й подаде една от чашите с вино, които бе донесла Луиз. — Когато ходиш на лекар, казваш ли му от какво се нуждаеш?

— Всъщност, да. Казвам му. Но…

— Имаш прекрасни очи.

Тия примигна нервно.

— Така ли?

— Красиви вежди, фини скули — добави той и докосна лицето й с хладни пръсти. — Секси уста. Червилото ти не е подходящо, но ще оправим и това. Да, великолепно лице. Но старомодна и скучна коса.

С няколко бързи движения, той свали фибите и тежката й коса падна свободно.

— Въобще не ти отива. Криеш се зад косата си, Тия.

Той завъртя стола, така че тя застана срещу огледалото, после приближи глава до нейната.

— А аз ще те покажа на света.

Очите му, обрамчени с бели като косата му мигли, я гледаха хипнотизиращо.

— Наистина ли? Но не мислите ли… Ами ако няма нищо интересно, което да бъде показано?

Той й се усмихна толкова дружелюбно, че тя усети как собствените й устни се разтягат в усмивка.

— Мисля, че се подценяваш. И очакваш всички други да постъпят по същия начин.

Докато размишляваше по въпроса, Тия откри, че слаба асистентка, облечена в черно, мие косата й на един от лъскавите черни умивалници. Когато най-после се сети да я попита дали използваха антиалергични продукти, вече беше прекалено късно.

После бе отново на кожения стол с чаша бяло вино в ръката. Джулиан я разпитваше с какво се занимава, с кого се среща, какво харесва. Всеки път, когато му отговореше лаконично или го попиташе какво прави с косата й, той й задаваше нов въпрос.

С помощта на Кари, която запълваше празнините, скоро историята на живота й бе разказа до край. Тия се почувства като глупаво пуделче на киноложка изложба.

В един момент, направи грешката да погледне надолу. Когато видя купчините коса, засипали пода, дъхът й секна. Малки точки затанцуваха пред очите й и отдалеч чу разтревожения глас на Кари.

В следващия миг, Джулиан натискаше главата й между коленете, където я задържа, докато лудото биене на сърцето й се нормализира.

— Спокойно, скъпа. Луиз! Имам нужда от студена кърпа.

— Тия, Тия, съвземи се.

Тя отвори очи и видя Кари, коленичила на пода пред нея.

— Какво? Какво?

— Това е само прическа, за бога. Не е мозъчна операция.