Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Не беше обикновена. Не беше и красива, но в никакъв случай обикновена. Беше дори хубава.

Унесена в мисли, тя не забеляза, че бяха спрели пред дома й, докато записаният глас на Рози О’Донъл не й напомни да вземе всичките си вещи. Засрамена, Тия пусна пудриерата в чантата си, извади парите, които в друг случай вече щеше да е приготвила, и изскочи навън.

В резултат на забързаните движения, тя изпусна чантата си на тротоара и се наведе да събере съдържанието й. Когато се изправи и пристъпи към входа, едва не се сблъска с двойката, която стоеше на пътя й.

— Доктор Марш?

— Да?

Тя отговори, без да мисли, загледана в жената — красива, висока брюнетка, която очевидно бе плакала.

— Трябва да поговорим с вас — обади се мъжът.

Ирландският му акцент прикова вниманието й. Тя вдигна очи към лицето му и веднага забеляза семейната прилика.

— Вие сте Съливан — каза тя, произнасяйки името с горчивина.

— Да. Аз съм Гидиън. А това е Клио. Може ли да се качим в апартамента ви за минута?

— Нямам какво да говоря с вас.

— Доктор Марш — каза той и сложи ръка на рамото й.

Тия се обърна рязко назад и ги изненада с бързината и гнева си.

— Свалете си ръката от мен или ще започна да крещя. Мога да крещя много силно и продължително.

Гидиън беше човек, който разбираше и оценяваше темперамента на жените, затова вдигна ръце в жест на примирие.

— Знам, че сте ядосана на Мъл и не ви виня за това. Но факт е, че в момента нямаме към кого друг да се обърнем, а сме в опасност.

— Това не ме интересува. Нито пък вие ме интересувате.

— Остави я, готин — каза Клио изморено, леко замаяна от уискито. — И бездруго вече сме прецакани.

— Пила сте!

Възмутено забравила двете чаши вино във фризьорския салон, Тия започна да души наоколо.

— Невероятно нагли сте. Идвате тук пияни и ме спирате насред улицата. Изчезнете, господин Съливан, иначе ще повикам полицията.

— Да, тя наистина е пила — потвърди Гидиън, който усети, че собственият му гняв може да избухне всеки момент. — Аз се погрижих за това, тъй като тя не можеше да се справи по друг начин с мисълта, че току-що са убили най-добрия й приятел. А той бе убит заради трите орисници, убит заради Анита Гай. Можете да ни обърнете гръб, доктор Марш, но все пак и вие сте замесена в тази история.

— Той е мъртъв — обади се Клио с безизразен глас, в който Тия долови искрена мъка. — Мики е мъртъв. Няма да го върнеш, ако продължиш да й досаждаш. Хайде да си ходим.

— Тя е зле и е изморена — каза Гидиън на Тия. — Моля ви заради нея. Пуснете ни да влезем. Тя се нуждае от скривалище, докато реша какво да правим.

— Не се нуждая от нищо — упорито повтори Клио.

— Влезте, по дяволите — изруга Тия и прокара ръка през новата си прическа. — Хайде, елате.

Тя тръгна пред тях и натисна копчето за асансьора. По дяволите, Мълаки Съливан бе намерил начин да съсипе триумфалния й ден.

— Много ви благодаря, доктор Марш.

— Тия. А след като приятелката ви вероятно ще припадне на пода ми, защо да се държим официално? Между другото, ненавиждам брат ви.

— Разбирам. Ще му съобщя това следващия път, когато го видя. Едва не ви пропуснах навън. Мъл ми каза, че имате дълга коса.

— Имах — отговори тя, като ги поведе по коридора към апартамента си. — Как ме познахте?

— Ами той ми каза, че сте руса, фина и много хубава.

Тя изсумтя презрително и отвори вратата.

— Можете да останете тук, докато тя се почувства по-добре — каза Тия и остави чантата си. — А междувременно ми разкажете какво правите тук и защо очаквате да повярвам, че Анита Гай е убила някого.

Лицето му се скова и Тия отново забеляза приликата. Същото изражение се бе изписало и по лицето на Мълаки, когато видя съсипаната й стая в хотела в Хелзинки.

Тия си помисли, че братята бяха изключително привлекателни мъже с мелодични гласове, но това не означаваше, че не са опасни.

— Тя не го направи лично, но е отговорна за убийството. Има ли място, където Клио може да полегне?

— Няма нужда да лягам. Не искам.

— Добре тогава, седни.

Тия се намръщи, когато Гидиън завлече Клио до канапето. Гласът му беше груб и не особено любезен, въпреки приятния акцент. Но той докосваше брюнетката нежно, както човек би докосвал крехка старинна ваза.

И беше прав да я накара да седне. Жената беше бяла като платно и трепереше.

— Студено ти е — каза Гидиън. — Моля те, поне веднъж направи онова, което ти казвам. Вдигни си краката.

Той ги вдигна на канапето вместо нея, взе метнатото на облегалката одеяло и я зави.