Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Искам половината.

— Е, може да поискаш и целия свят, но няма да го получиш. Една пета от няколко милиона лири ще ти помогне да се справиш с живота, докато достигнеш до зрялата тридесет и пет годишна възраст. Толкова лоши ли са отношенията ви, че тя да откаже да плати едно обаждане за нейна сметка? Или ще имаш повече шансове с баща си?

— Нито един от двамата няма да плати разговора, дори да звънна от третия кръг на ада. Но аз така или иначе няма да им звъня.

— Ще го направиш. Просто ще трябва да използваме кредитна карта. Какво е положението с твоята?

Клио упорито скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи ледено в него. Гидиън сви рамене.

— Добре де, ще използваме моята.

— Няма да го направя.

— Най-добре ще е да намерим телефонна кабина — реши той. — Ако Анита има някакъв начин да проследи картата ми, бих предпочел да не превръщам гърба си в мишена. Е, надявам се, че утре вече ще сме напуснали Лондон. Трябва да поработиш за статуетката, затова си мислех, че не е лошо да подходиш сантиментално. Липсват ти познатите и обичани неща от дома и разни подобни. Ако си изиграеш картите добре, някой от двамата може дори да ти изпрати малко пари.

— Чуй ме внимателно. Ще говоря бавно, с кратки думи. Те няма да ми дадат и цент, а аз по-скоро бих си прерязала гърлото, отколкото да ги моля за нещо.

— Не си сигурна в това, докато не опиташ, нали? — попита той и метна малко пари на масата. — Хайде да намерим телефонна кабина.

Как да спориш с човек, който не ти възразява, а просто продължава напред като валяк?

Вече се бе забъркала в кашата и не разполагаше с много време да се измъкне от нея.

Клио не губи време да спори с него, докато вървяха под ръмящия дъжд. Трябваше да помисли как най-добре да използва главата си и да прецени какви са възможностите й.

Не можеше да му каже: „О, няма смисъл да звъня на мама и татко, защото статуетката случайно е в чантата ми.“

Ако се обадеше у дома, а тя предпочиташе да я набият на кол, родителите й вероятно щяха да говорят с нея. Студено, но учтиво, което само щеше да я вбеси. А ако сдържеше темперамента си и заговореше за статуетката, щяха да я попитат дали е дрогирана. Съвсем небрежно. После щяха да й напомнят, че малката сребърна статуетка стоеше в стаята й от години. Факт, който те знаеха твърде добре, тъй като ежеседмично претърсваха стаята й за дрога, каквато тя никога не бе взимала, или за някакви други следи от неморално, незаконно или светски неприемливо поведение. Никоя от тези възможности не я привличаше, следователно трябваше да измисли трета.

Все още мислеше, когато Гидиън я дръпна в лъскава червена телефонна кабина.

— Помисли една минута какво ще кажеш — посъветва я той. — С кого би могла да се разбереш по-добре? С мама в Ел Ей? Или с татко в Ню Йорк?

— Не е нужно да мисля, тъй като няма да се обадя на нито един от двамата.

— Клио — нежно каза той и погали косата й. — Те наистина много са те наранили, нали? Думите му бяха толкова мили и нежни, че Клио едва събра сили да се отдръпне от него и да впери очи навън в дъжда.

— Няма нужда да им се обаждам. Знам къде е.

Гидиън се наведе и я целуна по косата.

— Съжалявам, че те затруднявам, но не можем да обикаляме от място на място по този начин.

— Казах ти, че знам къде е. Заведи ме в Ню Йорк.

— Клио…

— По дяволите, престани да ме галиш по главата като кученце. Направи ми малко място — извика тя, като го бутна назад и зарови в чантата си. — Ето виж — добави тя и пъхна сканираната снимка в ръцете му. Той се вторачи изненадано в нея, после вдигна глава и погледна Клио в очите.

— Какво, по дяволите, е това?

— Чудесата на новите технологии. Звъннах един телефон от клуба след разходката ни из града. Помолих да направят снимка на статуетката и да я изпратят на компютъра на Марсела. Реших, че ще дадеш парите, които исках, а и билета, след като ти докажа, че мога да се сдобия с фигурката. Но историята с преследването промени нещата. Онези кретени, които се втурнаха по петите ни, вдигнаха мизата.

— Защо досега не ми я показа?

— Едно момиче трябва да се застрахова, готин.

Беше усетила ледения гняв в гласа му и нямаше нищо против.

— Когато се запознахме в Прага, не знаех дали не си Джак Изкормвача. Трябваше да съм адски тъпа, за да си хвърля всичките карти на масата, преди да науча нещо за теб.

— И научи ли вече? — меко попита той.

— Достатъчно, за да знам, че си адски вбесен, но ще ти мине. Първо, защото майка ти е възпитала добър син, който не удря момичета — каза Клио и се усмихна. — Второ, защото се нуждаеш от мен, ако искаш да се добереш до истинската фигурка, а не само до снимката й.