Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Тя ме удари — захлипа Алма. — Лицето ми. Тия, не се качвай. Не идвай тук! Бягай!

— Не я наранявай повече. Идвам — каза Тия, като стисна парапета и се заизкачва по стълбите.

В коридора горе видя Тили, която лежеше на пода, а кръвта й се просмукваше в килима.

— О, Господи, не! — извика Тия, като се втурна към нея и се наведе да провери пулса й.

Тили още беше жива. Тия едва не заплака от облекчение. Беше жива, но докога? Ако забавеше Анита, докато пристигнеше помощта, Тили можеше да умре от загуба на кръв.

Сега си сама, каза си тя и си заповяда да стане и да свърши онова, което трябваше.

— Тили е лошо ранена.

— Е, баща ти ще трябва да се обади в агенцията и да си назначи нова икономка. Влез тук, Тия, преди да разпръсна мозъка на майка ти из натруфената й спалня.

Без да се разправя повече, Тия влезе в стаята. Видя майка си, завързана на един стол. Анита стоеше зад нея, опряла пистолет в израненото й слепоочие.

— Вдигни си ръцете — заповяда Анита. — Завърти се бавно. Я виж — отбеляза тя, когато Тия се подчини. — Дори не си сложила шлифер. Такава всеотдайна дъщеря.

— Нямам пистолет. Дори и да имах, нямаше да знам как да го използвам.

— Виждам. Прогизнала си до кости. Ела тук.

— Тили има нужда от лекар.

Анита повдигна вежди и притисна дулото на пистолета в главата на Алма.

— Искаш ли труповете да станат два?

— Не. Моля те.

— Тя звънна на вратата — изплака Алма. — Тили я пусна да влезе. Тъкмо идваше да ми съобщи, когато чух ужасен трясък. Тя застреля горката Тили. А после влезе тук и ме удари. Завърза ме.

— Е, използвах шалове „Ерме“, нали? Престани да хленчиш, Алма. Не знам как търпиш тази жена — обърна се Анита към Тия. — Наистина би трябвало да й пусна един куршум в мозъка и да ти направя услуга.

— Ако я нараниш, няма да имам причина да ти помогна.

— Очевидно съм сгрешила в преценката си за теб — каза Анита, като потърка пистолета в пребледнялата буза на Алма. — Не мислех, че си способна да лъжеш, мамиш и крадеш.

— Като теб ли?

— Точно така. Искам орисниците.

— Няма да ти помогнат. Полицаите са и в дома, и в магазина ти. И имат заповеди за обиск.

— Да не мислиш, че не знам? — извика Анита с писклив глас като изпаднало в истерия дете. — Смятате се за толкова умни, пъхате разни откраднати неща в сейфа ми. Да не мислиш, че се тревожа заради някаква си застрахователна измама?

— Те знаят, че си убила онзи човек. Също така знаят, че преди това си му платила, за да убие Мики. Съучастничка си в убийство — каза Тия, като пристъпи напред, докато говореше. — Орисниците няма да ти помогнат в това.

— Ти ми ги дай, а аз ще му мисля. Искам статуетките и парите. Обади се на онзи ирландски кретен и ми достави всичко, иначе ще убия майка ти, а после и теб.

Тия си помисли, че Анита и бездруго щеше да ги убие. Дори и да й предадеше статуетките и парите, проклетницата щеше да ги убие. А после можеше да се скрие в някоя дупка и никой да не я намери.

— Не са у него. У мен са — бързо каза тя, когато Анита удари майка й по главата с пистолета. — Баща ми ги искаше. Знаеш добре какъв фурор ще предизвикат орисниците. Затова те измамихме с парите. Баща ми щеше да ги купи. Аз щях да получа Мълаки, а „Уайли“ — орисниците.

— Е, няма да стане.

— Добре. Не искам да нараняваш майка ми. Ще ти доставя орисниците и моя дял от парите. Ще се опитам да ти осигуря и останалото. Ще ти донеса статуетките веднага, ако престанеш да насочваш този пистолет към майка ми.

— Не ти ли харесва? А какво ще кажеш за това? — извика Анита и насочи пистолета си към сърцето на Тия.

Алма започна да пищи, когато видя насочения към дъщеря й пистолет. С разсеян жест, Анита я фрасна по слепоочието.

— Млъкни, по дяволите, или ще ви застрелям и двете само за да си направя кефа.

— Недей. Не наранявай моята Тия.

— Не е нужно да нараняваш никого. Ще ти ги донеса.

Тия бавно се приближи към тоалетката на майка си.

— Мислиш ли, че съм достатъчно глупава да повярвам, че статуетките са там?

— Трябва да взема ключа. Мама го пази в кутията си там.

— Тия…

— Мамо — поклати глава Тия, — няма смисъл да се преструваме повече. Тя знае. Не си заслужава да умрем заради едни статуетки.

Тия отвори чекмеджето.

— Спри! Отдръпни се назад!

Размахвайки пистолета, Анита се приближи към отвореното чекмедже.

— Ако вътре има пистолет, ще прострелям коляното на майка ти.

— Моля те — олюля се Тия, като се опря на шкафа, за да запази равновесие и грабна малко шишенце. — Моля те, недей. Няма пистолет.