Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Чудесна идея — ухили се Ребека и грабна якето си. — А после ще резервираме маса в някой чудовищно скъп ресторант и ще си направим диво празненство. Но първо ще помогнем на Тия да разчисти.

— Не, няма нужда. Предпочитам по-скоро да узная какво става. А и искам да видя пръстена на Клио.

— Аз също — засмя се Клио и се просна на канапето. — Ще ти помогна да разчистим, не се тревожи. Готин — обърна се тя към Гидиън, — не се страхувай да купиш нещо натруфено… Мога да го понеса.

Когато остана насаме с Тия, Клио се завъртя по корем и кръстоса крака във въздуха.

— Седни за минута. Кутиите от пица не бързат заникъде.

— Ако се заема с работа, няма да ми се струва, че времето минава бавно. Знаеш ли, през последния месец изядох повече пица, отколкото през целия си живот.

— Стой до мен и ще откриеш всички удоволствия на вредните храни.

— Никога не съм мислила, че ще се радвам на тълпи хора в дома си. Но се радвам. Струва ми се, че нещо не е наред, когато останалите ги няма.

— Чудех се дали вие с Мъл също няма да се втурнете към…

— Към кое? — попита Тия, като погледна трите орисници, които стояха сред празните бутилки и кутиите от пица. — Вече го направихме, нали?

— Не, имах предвид друго. „Докато смъртта ни раздели.“

— О, не сме говорили за това. Предполагам, че той няма търпение да се върне в Ирландия и да се заеме със семейния бизнес, да реши какво да прави със своя дял. Може би след… Може би, след като се установи, ще поговорим по въпроса.

— Времето е важно нещо, нали? — каза Клио и взе Клото. — Но мисля, че въпреки всичките онези неща със съдбата, понякога трябва да свършиш работата сам. Защо не го попиташ?

— Какво да го попитам? Дали иска да се ожени за мен? Не мога. Би трябвало той да ме попита.

— Защо?

— Защото той е мъжът.

— Да, да, има си пенис. Е, и? Обичаш го, искаш го, защо да не го попиташ? А после ще планираме тройна сватба. Убедена съм, че така е предопределено от съдбата.

— Да го попитам ли? — замислено повтори Тия. — Няма да имам достатъчно смелост.

Телефонът звънна в момента, когато Тия носеше празните кутии към кухнята. Тя вдигна слушалката бързо.

— Ало?

— Значи правиш проучвания, а, кучко?

Леденият глас скова гръбнака на Тия.

— Моля?

— Какво ти обеща той? Истинска любов? Вярност? Няма да ги получиш.

— Не разбирам — заекна Тия, като се върна във всекидневната и махна на Клио. — Анита, ти ли си?

— Не ми се прави на глупава. Играта свърши. Искам орисниците.

— Не знам за какво говориш — отвърна Тия, като завъртя телефона, за да могат и двете с Клио да чуват.

— Ако не изпълниш нарежданията ми, ще съжаляваш ужасно много за майка си.

— Майка ми? — скочи Тия и инстинктивно стисна ръката на Клио. — Какво за майка ми?

— Не се чувства много добре в момента. Нали, Алма?

— Тия! — Гласът на майка й беше слаб и задавен от сълзи. — Тия, какво става?

— Кажи й какво правя сега, Алма.

— Тя… Тия, тя е опряла пистолет в главата ми. Мисля, че застреля Тили. О, Господи, не мога да дишам.

— Анита! Не я наранявай! Тя не знае нищо. Не е замесена в това.

— Всички са замесени. Той при теб ли е?

— Не. Мълаки не е тук. Кълна ти се, не е тук. Сама съм.

— Тогава ела сама в дома на майка си. Ще си побъбрим приятелски. Имаш пет минути, така че действай бързо. Пет минути, Тия. После ще я застрелям.

— Недей, моля те! Ще направя всичко, което поискаш.

— Губиш време, а майка ти не разполага с много.

Линията прекъсна и Тия хвърли телефона настрани.

— Трябва да вървя! Трябва да побързам…

— Господи, Тия, не можеш да отидеш там. Не и сама.

— Трябва! Няма време.

— Ще се обадим на Гидиън и Мълаки. Също и на Джак — извика Клио и избута Тия от вратата. — Помисли, по дяволите! Мисли. Не можеш да се втурнеш там сама. Имаме нужда от ченгетата.

— Трябва. Става дума за майка ми. Тя е ужасена. Може дори вече да е пострадала. Пет минути. Имам само пет минути. Тя ми е майка — повтори Тия и бутна Клио.

— Замотай Анита — втурна се Клио след нея. — Замотай я, а аз ще повикам помощ.

Тия се затича. Не знаеше, че може да тича толкова бързо и да се носи напред в дъжда като змиорка във водата. Подгизнала, ужасена и намръзнала, тя се втурна по стъпалата към вратата на родителите си. Удари с юмрук по нея и вратата се отвори.

— Мамо!

— Тук сме, Тия. Горе — долетя гласът на Анита. — Затвори и заключи вратата. Едва успя. Оставаха ти само тридесет секунди.

— Мамо — поколеба се Тия до стълбите. — Добре ли си?