Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Каза, че трябвало да ми обясниш по-рано. И наистина трябваше. Дори да знаех как стоят нещата, все пак щеше да е по-добре.

— Казах ти… А!

Той си припомни какво се канеше да каже сутринта, преди Клио да ги прекъсне. Намръщи се и пъхна ръце в джобовете си.

— Знаеш и това те дразни?

— Нямам ли право на чувства? — попита тя разгневено. — Нямам ли право да съм ядосана? Или трябва само да съм благодарна, че имахме тези седмици заедно. Е, благодарна съм, но и ядосана. Ще бъда дори бясна, ако искам — извика тя и се огледа наоколо. — Господи! Все трябва да има нещо, което да хвърля.

— Не мисли за това — посъветва я той. — Просто грабни първото, което ти е под ръка, и го хвърли.

Тия грабна четката си за коса и я метна. Тежката четка се удари с трясък в абажура на нощната й лампа.

— По дяволите! Лампата е от „Тифани“. Дори не мога да беснея като хората.

— Трябваше да я хвърлиш по мен — каза Мълаки и я хвана за ръцете, за да не й даде възможност да се хвърли да чисти.

— Пусни ме.

— Няма.

— Наистина съм глупава — каза Тия, а желанието й за борба се изпари. — Само се изложих и счупих прекрасен абажур. Трябваше да си взема успокоително.

— Е, забрави го, а аз предпочитам да се разправям с жена, която не е зашеметена от успокоителни. Това са истински чувства, Тия. Трябва да се справиш с тях. Независимо дали искаш моите чувства или не, трябва да се справиш с тях.

— Направих го — отвърна тя. — Правя го през цялото време. И не е честно. Не ми пука, че животът по принцип не е справедлив, защото сега става дума за моя. И не мога да те улесня, макар често да си повтарям, че трябва да го направя. Искам да отидеш да живееш при Джак. Не можеш да си тук с мен. Идва ми в повече.

— Изхвърляш ли ме? — учуди се той и прикова очи в нейните. — Искам да знам защо.

— Защото ми идва в повече, казах ти. Ще довърша започнатото и няма да проваля останалите. Но не искам да бъда тихата, непретенциозна любовница, която ще те улесни, когато всичко свърши и се върнеш в Ирландия към собствения си живот. И когато ме оставиш тук. Този път аз ще сложа края. Затова ти казвам да си тръгнеш още сега.

— Някога молил ли съм те да си тиха и непретенциозна?

— Не. Ти промени живота ми. Благодаря ти — каза тя, като се опита да се измъкне от ръцете му, но не успя. — Още ли искаш? Добре. Много мило от твоя страна да проявиш честност и да ми обясниш, че всичко е временно. Просто се срещаме, поживяваме заедно, а после всеки поема по пътя си. Имаш дом и бизнес в Ирландия. Така че, късмет.

— Ти си сложна жена, Тия. Сериозна работа.

— Не е вярно. Съвсем семпла съм.

— Глупости. Ти си вечна загадка за мен. Хайде все пак да си изясним нещата. Според теб, тази сутрин се канех да ти кажа, че е било хубаво, забавно и приятно. И вероятно да добавя, че много те харесвам, защото си тиха и непретенциозна жена — ха-ха. А после да споделя с теб увереността си, че ще ме разбереш, когато ти кажа, че след като историята приключи, отношенията ни също ще приключат.

Тия се загледа в него през сълзи. Гъстата кестенява коса, искрящите очи, хлътналите му страни. За първи път й се искаше Мълаки да е обикновен. Най-обикновен мъж, с когото да си говориш и да се любиш.

— Няма значение какво щеше да кажеш, защото аз го казвам сега.

— Има значение — възрази той. — Убеден съм, че има значение. Затова ще споделя с теб какво трябваше да ти кажа по-рано. Обичам те. Ето, това е, което исках да ти кажа тази сутрин. Какво мислиш по въпроса?

— Не знам — отвърна тя и сълзите й потекоха. — Наистина ли?

— Не, разбира се.

Той се засмя, когато Тия ококори очи, после я грабна в прегръдките си.

— Какво? И лъжец ли съм вече? Обичам те, Тия. Ако съм променил живота ти, ти също промени моя. А ако мислиш, че мога да го започна оттам, където спрях, преди да те срещна, значи си глупава.

— Никой преди не ми е казвал такова нещо.

— Че си глупава?

— Не — усмихна се тя и го докосна нежно по лицето. — Обичам те. Никой преди не ми го е казвал.

— Тогава ще трябва да се примириш с факта, че аз ще ти го повтарям, докато ти писне.

Тя поклати глава и сърцето й се изпълни с радост.

— Никой преди не ми го е казвал и аз не съм имала възможност да отговоря със същото. Но сега имам. Обичам те. Обичам те, Мълаки.

Предем нова нишка, помисли си тя, докато го целуваше. И нова шарка. А дори нишката й да бъдеше отрязана скоро, винаги щеше да си спомня за този момент е радост.

Приближаваше се. Знаеше го.

Прекара часове в обиколки из какви ли не магазини, най-вече антикварни, под претекста, че се занимава е бизнес. Проведе безброй безполезни разговори с местни колекционери, с които я бе запознал Стефан.