Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Тя нави костюма и го прибра в раницата си.

— Комбинацията е готова — промърмори Джак. — Стискай палци, красавице.

Клио стисна палците и на двете си ръце и застана зад него.

— Жестоко! — извика тя и въздъхна, когато Джак отвори вратата.

Клото заблестя като звезда.

— Ето я! Чувате ли, приятели? Пипнахме я! — извика Клио и подаде подплатената торба на Джак. — Ребека? Ще залепя огромна целувка на мъжа ти. Примири се с това.

Тя се хвърли към Джак, целуна го, после се протегна към раницата си.

— Не затваряй още, Джак. Имам малък подарък за Анита.

— Няма да оставяме нищо тук — започна той, после се вторачи в предмета, който Клио извади. — Какво е това? Барби?

— Да. Ще я заменим за статуетката. Подбрах й подходящите дрехи от магазина за играчки на „ФАО Шварц“ — обясни Клио и постави в сейфа русата кукла, облечена в черна кожа. — Наричам я Барби Крадлата. Носи си и торба за плячката. Вътре има шперцове, които направих от малки безопасни. Държи малка кукличка, която боядисах в сребърно, за да й напомня за орисницата.

— Клио, ти си невероятна!

— Имам скрити таланти. Чао, Барби — добави тя и й прати въздушна целувка, докато Джак затваряше сейфа.

Плъзнаха панела на мястото му и си прибраха инструментите.

— Добре. След като излезем от стаята, никакви разговори. Само сигнали с ръка. Навън през вратата и надясно. Надолу по стълбите и наляво. Стой близо до мен.

— Само дето няма да ме носиш на конче.

— Сега вече е по-сложно — напомни й той. — Ако ни пипнат тук, всичко е свършено.

— Давай напред.

Излязоха от спалнята. Не можеха да рискуват да запалят фенери, затова изчакаха очите им да се приспособят към тъмнината в коридора. Къщата беше тиха. Толкова тиха, че Клио чу биенето на собственото си сърце. И се зачуди как бе успяло да се надигне в гърлото й.

Джак даде сигнал и тръгнаха напред. Стъпките им бяха заглушени от меката пътека.

В началото на стълбите, Клио си помисли, че къщата прилича повече на гробница, отколкото на дом. Въздухът беше хладен, стаите — тихи, а звуците от улицата бяха заглушени от уплътнените прозорци и дебелите завеси.

Тя чу звука в мига, преди Джак да застине на мястото си. На първия етаж се отвори врата, в коридора светна и се чуха стъпки.

Двамата с Джак се покриха бързо. Чуха се далечни гласове. След секунда, Клио осъзна, че къщата не беше пълна с хора, а работеше телевизорът. Едва преглътна нервния си кикот, когато позна силния сигнал на „Кой иска да стане милионер?“.

Идеално. Съвсем подходящо.

Светлината угасна, вратата се затвори и Клио преброи до десет. Усети как Джак се отпуска. Тя започна да брои стъпките, които правеха по коридора, в случай че се наложеше отново да се покрият.

Влязоха безшумно в библиотеката и заключиха вратата след себе си.

Фенерчетата ги насочиха към библиотечките със стъклени витрини. Чу се леко звънтене, когато Джак отвори един от шкафовете. Той разчисти част от него, като й подаваше подвързаните с кожа томове на Шекспир. Сейфът се появи и Джак извади компютъра си.

Той почука по часовника си и Клио му показа, че разполагат с двадесет минути. После тя клекна, отвори раницата му и внимателно извади взетите от „Морнингсайд“ предмети.

Джак ги постави дълбоко в сейфа, под впечатляващата купчина петдесетаци, кожените папки и многобройните кутии за бижута.

Затвориха сейфа и си размениха местата. Клио започна да подрежда книгите обратно, а Джак прибра инструментите си. Двамата подскочиха стреснато като зайци, когато телефонът звънна.

Джак й направи знак да побърза, после се втурна към вратата, отключи я и я открехна леко. Клио дишаше във врата му, когато светлина обля коридора. Клио, която притискаше раницата като бебе към себе си, се гмурна зад широко кресло от зелена кожа. Джак преметна другата раница през рамо, скри се зад вратата и се опита да не диша, когато по коридора се чуха бързи стъпки.

— Едно след друго — промърмори раздразнен женски глас. — Сякаш нямам какво друго да правя по това време на нощта, освен да приемам съобщения.

Жената отвори вратата. Джак хвана топката, преди да го удари в корема и се сви в ъгъла.

Стаята се освети ярко, когато жената запали лампите.

Ребека прошепна в ухото на Джак, че времето им изтича.

Той чу как икономката измарширува до писалището и стовари нещо на плота.

— Надявам се да я няма поне месец. Ще можем да си отдъхнем малко.

Провлечените стъпки на икономката се отправиха към вратата. Последва кратка пауза, след това леко изсумтяване, което можеше да се дължи на одобрение, и накрая лампите угаснаха.