Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Но все пак бе успял да се справи с кошмарните странични улици и широките авенюта, където всички караха като на рали, и не бе убил никого. Затова и го избраха тази задача.

Не само заради това, разбира се, а и защото той и Ребека бяха единствените хора, чиито лица Анита не бе виждала лично. А Ребека бе нужна пред клавиатурата на компютъра.

Щеше да се чувства по-добре, ако Клио беше с него да го подтиква, да му се подиграва или… просто да е до него. Беше свикнал прекалено много с това. Липсваше му дори мириса й.

Налагаше се да си поговорят сериозно за бъдещето си, след като приключеха тази история с орисниците. И с Анита. Трябваше да се разберат относно единствения сериозен проблем — факта, че той не можеше да живее в Ню Йорк и да остане със здрав разсъдък. Да го посещава от време на време — да, но как да живееш в толкова претъпкано място, в което едва успяваш да си поемеш дъх? Не, не можеше да го направи дори заради нея.

Господи, колко му се искаше да види отново синьото море и да усети лекия дъждец. Копнееше за хълмовете и камбанния звън от катедралата. А най-вече му се искаше да се събуди на място, където, ако тръгнеше към кея или просто се мотаеше из улиците, щеше да се срещне с хора, които познаваха и него, и семейството му. Хора, които също бяха негово семейство. Вероятно Клио щеше да намрази живота в Коув. Нещата, които го поддържаха нормален и щастлив, щяха да я вбесят.

Защо двама души, родени на различни места, които желаеха различни неща, трябваше да се влюбят?

Вероятно това бе една от шегите на съдбата.

В крайна сметка Клио сигурно щеше да тръгне по пътя си, а и той по своя, така че останалата част от живота им щеше да мине на един океан разстояние. Тази мисъл го потисна. Гидиън потъна в отчаяние и едва забеляза дългата черна лимузина, която спря пред дома на Анита.

Той прогони личните проблеми от ума си и застана нащрек.

— Я гледай — промърмори Гидиън. — Пътуваме със стил, а?

Гидиън видя как униформеният шофьор излиза от колата, пристъпва към предната врата и звъни. Беше прекалено далеч, за да види кой му отвори, но последва кратък разговор, после шофьорът се върна в колата.

И двамата изчакаха десет минути, преди от къщата да излезе друг мъж, икономът според Гидиън, който носеше два големи куфара. Млада жена вървеше след него и влачеше по-малък куфар.

Докато тримата прибираха багажа, Гидиън грабна телефона.

— Товарят колата — съобщи той на брат си. — Лимузина с размерите на кит и достатъчно багаж за група манекенки.

Гидиън видя лично Анита за първи път, когато тя излезе от къщата. Косата й беше медночервена и елегантно фризирана около лице, което изглеждаше изключително меко и гладко. Тялото й беше женствено с пищни извивки и той веднага разбра какво бе привлякло брат му.

Зачуди се какво ли я бе накарало да се превърне и чудовището, което беше. Също така се зачуди защо другите не забелязват колко не на място е лъскавата Анита в тази изискана стара къща.

Вероятно тя самата забелязваше това, когато се погледнеше в огледалото. И то засилваше амбициите й.

Е, по-разумно бе да остави философстването на Тия.

— Нашата дама излиза от къщата — съобщи той.

— Не забравяй, ако ги загубиш по пътя, просто тръгни към летището и ще я откриеш отново.

— Няма да ги загубя. Мога да шофирам по-добре от обратната страна на пътя, отколкото повечето хора в този град шофират на правилната — отвърна Гидиън, макар според него, това да не беше кой знае какво. — Потеглят. Ще ви се обадя от летището.

Мълаки затвори и се обърна към Тия.

— Потеглиха.

— Чувствам се малко странно — каза тя и притисна ръка към стомаха си. — Но това започва да ми харесва. Не знам какво ще правя, когато животът ми се върне към нормалния си ритъм.

Той я хвана за ръката и притисна устни към пръстите й.

— Ще се погрижим да не се връща.

Тия се изчерви, натисна интеркома и се свърза с гаража.

— Тя е на път към летището. Гидиън е след нея.

— Да действаме тогава — отвърна Джак и прекъсна връзката.

Тия се надигна.

— Спокойна ли си? — попита я Мълаки.

— Достатъчно спокойна. Садил ли си някога нещо?

— Дърво ли?

— Мислех си за семена. Различни семена на различни места — отговори тя и си пое дълбоко дъх. — Градината ни ще бъде много интересна, когато свършим.

— Съжаляваш ли?

— Засега не. И не възнамерявам да го правя.

Тя влезе в гаража, където Клио, Ребека и Джак вече стояха до буса, и си помисли, че тези хора, тези вълнуващи и интересни хора, бяха нейни приятели.