Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Коя е Клото?

— О, съжалявам. Първата орисница. Статуетката, която прапрадядо притежавал, била Клото. Не знам какво да мисля. Тя дори се изпусна, че третата орисница, Атропа, била в Атина.

— Гърция.

— Да. Аз самата тъкмо проверявах този слух в деня, преди да обядваме. Бях обсъдила въпроса по телефона с един колега. Предполагам, че тя може да върви по същия път като мен, но все пак се чувствам странно. А, когато си помисля какво господин Бърдит каза за телефоните ми… наистина ми е притеснено.

— Защо не накараме някой да провери телефоните ви?

— Можете ли да го направите? — благодарно го погледна тя. — Ще ви бъда много задължена. Това наистина ще ме успокои.

— Ще се погрижа за това. Доктор Марш, жената, която споменахте… Това Анита Гай ли е?

Тия ахна. Надяваше се, че не е прекалила с изненадата си.

— Как познахте?

— Това е един от номерата, на които ни учат в училището за ченгета.

— Детектив Робинс, чувствам се ужасно. Не искам да създавам неприятности на Анита. Може би само си въобразявам. И вероятно е така. Не съм човек, на когото се случват подобни неща. Няма да й кажете, че съм говорила с вас, нали? Страхотно ще се притесня, ако тя разбере, че съм споменала името й на полицията. А родителите ми…

— Няма да съобщаваме името ви на никого. Както казахте, това вероятно е само съвпадение.

— Прав сте — усмихна се тя облекчено. — Сигурно е само съвпадение.

Тия си помисли, че всичко това й приличаше на засяването на семена. Не че някога наистина бе посяла нещо, но просто й се струваше така. Разравяш леко земята, разпръсваш онова, което искаш да порасне, после му слагаш малко тор.

Харесваше й, че екипът им й се доверява достатъчно, за да я остави да посее толкова много семена.

А ако тези семена поникнеха бързо, както очакваха, щеше да се наложи да свършат доста работа за рекордно кратко време. Тя влезе в „Уайли“ с пружинираща походка.

Преди да успее да попита дали баща й е свободен, Тия чу гласа на майка си. Потръпна и се ядоса на себе си за това. Чувството за вина я накара да влезе в залата, където Алма се караше на една от продавачките.

— Мамо, не очаквах да те видя тук — каза Тия и целуна майка си по бузата. — Каква прекрасна ваза — отбеляза тя и се вгледа в деликатния мотив с маргаритки по вазата, която продавачката държеше. — Грюби?

— Да — отговори продавачката и погледна Алма със съмнение в очите. — Около 1905 година. Изключително красив предмет.

— Искам да я сложите в кутия, да я опаковате за подарък и да я доставите в дома ми.

— Госпожо Марш… — започна продавачката.

— Не искам да слушам повече за това — махна Алма с ръка. — Дъщерята на Елън Фостър, Магда, ще се жени следващия месец — съобщи тя на Тия. — Помолих баща ти няколко пъти да донесе у дома подходящ сватбен подарък, но той направи ли си труда? Не. Затова съм принудена да дойда тук и лично да се погрижа за това. А той е тук всеки ден. Най-малкото, което би могъл да направи, е да се погрижи за това вместо мен.

— Сигурна съм, че той…

— А сега — продължи Алма, без да обръща внимание на дъщеря си, — тази млада жена отказва да изпълни онова, което й нареждат.

— Господин Марш е дал ясни указания на персонала. Нямаме право да ви даваме никаква стока на стойност повече от хиляда долара. А тази ваза е оценена на шест хиляди, госпожо Марш.

— Никога не съм чувала такива глупости. Получавам сърцебиене. И кръвното ми се покачва.

— Мамо! — Гласът на Тия, по-рязък от това, което някоя от тях бе очаквала, накара Алма да премигне. — Тази ваза не е подходящ подарък за дъщерята на хора, които едва познаваш.

— Елън ми е скъпа приятелка…

— Която виждаш не повече от шест пъти годишно, и то на светски събития — бързо довърши Тия. — Вкусът ти, както винаги, е безупречен, но това не е подходящ подарък. Имате ли нещо против да съобщите на баща ми, че съм тук? — обърна се тя към продавачката.

— Ни най-малко. Отивам, госпожице.

Облекчена от получената подкрепа, продавачката бързо ги остави насаме.

— Не знам какво ти става — каза Алма и красивото й лице се изкриви в нещастна гримаса. — Толкова си груба. И ти липсва всякакво съчувствие.

— Не исках да прозвуча така.

— Това е заради онзи мъж, с когото се занимаваш. Онзи чужденец.

— Не е така. Ти просто се разстройваш от нищо.

— Нищо? Тази жена…

— Тя просто си вършеше работата. Мамо, не можеш да идваш в „Уайли“ и да взимаш нещо от витрината само защото ти е харесало. Сега ще ти помогна да избереш подходящия сватбен подарък.