Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Анита? Кога?

— Тази нощ. Полицаите са тук сега. Искам и ти да си тук, Джак. Веднага.

— Дай ми двадесет минути — каза той, затвори и си довърши кафето.

Докато стигне до „Морнингсайд“, полицейските криминолози вече усилено се трудеха на местопрестъплението. Джак реши, че им е оставил достатъчно улики, за да ги държи заети известно време. Един от униформените полицаи, които блокираха входа на сградата, го спря. Наложи се да изчака да проверят документите му и да го допуснат вътре.

По принцип забавянето щеше да го раздразни, но в този случай Джак реши, че това само ще вбеси Анита още повече. Намери я в кабинета й, където си изкарваше гнева върху детектива, който бе имал лошия късмет да получи случая.

— Искам да знам какво правите, за да откриете хората, проникнали в сградата ми.

— Госпожо, правим всичко възможно да…

— Ако правехте всичко възможно, никой нямаше да счупи стъкло и да влезе тук. Искам да знам къде беше полицията, докато крадците рушаха имота ми и влизаха спокойно в магазина. Точно това бих искала да знам.

— Госпожице Гай, патрулната кола се е явила тук две минути след алар…

— Две минути е прекалено късно!

Анита оголи зъби и Джак си помисли, че ако кучката се раздразнеше още малко, сигурно щеше да захапе някого за гърлото.

— Очаквам полицията да пази собствеността ми. Знаете ли какви данъци плащам в този район? Не подарявам хиляди долари на града, за да могат полицаите да си седят на задниците и да ядат понички, докато крадците се измъкват с безценни антики.

— Госпожице Гай, в този момент не можем да сме сигурни дали нещо от инвентара ви е било откраднато. Ако вие…

— Не получавам никаква помощ от полицията. Сега вие и некадърните ви колеги се носите като стадо слонове из сградата ми и създавате пълна бъркотия. А на всичкото отгоре отказвате да ми кажете нещо за разследването. Да не би да искате да се обадя на кмета, когото познавам лично, и да го помоля да поговори с началника ви?

— Госпожо, можете да се обадите и на всемогъщия Господ, но аз все пак няма да мога да ви кажа нищо повече. Това разследване започна едва преди два часа. И ще действаме много по-бързо, ако ми дадете някаква информация, вместо да ме обиждате и заплашвате.

Джак забеляза, че Анита не бе гримирана и излъскана както обикновено и благодарение на ярката червенина по бузите й и яростта в очите, не беше изненадващо, че не изглежда особено добре.

— Искам името и номера на значката ви. Искам и да изчезнете от сградата ми.

— Детектив Луис Гилбърт.

Лу вадеше визитна картичка от портфейла си, но Джак реши да му даде възможност да се измъкне, като разсее Анита. Той пропъди смеха от очите си и си придаде загрижено изражение, докато влизаше в стаята.

— Лу.

— Джак — кимна му ченгето и остави картичката си на бюрото на Анита. — Чух, че охранителната система е компания „Бърдит“.

— Да — мрачно отговори Джак. — Как са успели да проникнат?

— През прозореца на четвъртия етаж. Задната част на сградата, далечния източен ъгъл.

— Влезли ли са вътре?

— Да. Но са оплескали нещо и са включили алармата, оставили са няколко играчки след себе си.

— Откраднали ли са нещо?

Лу хвърли изпълнен с омраза поглед към Анита.

— Още не се знае.

— Бих искала да говоря с господин Бърдит. Насаме — ледено отсече Анита.

С мисълта, че това вероятно щеше да я накара да се дави от собствената си жлъч, Джак вдигна ръка и продължи да говори с Лу.

— Ако ми позволите да огледам местопрестъплението, може и да успея да ви помогна с нещо.

— Благодаря ти.

— Не съм съгласна да ме пренебрегваш, докато…

— Почакай малко — прекъсна Джак новата тирада на Анита и излезе навън с Лу, като я остави да се тресе от яд.

— Ама че проклетия е тая — промърмори Лу.

— Така си е. Но бъди щастлив, помията, която изля върху теб, е нищо в сравнение с онова, което на мен ми предстои.

— Да бе, това направо ми оправя деня.

Тръгнаха към източния ъгъл, където се намираха кабинетите. През разбития прозорец нахлуваше студен утринен въздух. Криминолозите мереха, взимаха отпечатъци, събираха улики от рамката на прозореца.

— Сигурно са решили, че горните прозорци не са толкова добре обезопасени — започна Джак. — Но стъклото е подсилено. Трябвало е да се справят с основната алармена система, за да стигнат дотук. Явно имат сериозни технически способности. Как са се качили догоре?

— С въжета. Очевидно алармата се е включила и са изчезнали адски бързо. Оставили са въжетата зад себе си.