Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— А и Тия мисли бързо — добави Мълаки, като с думите си накара въпросната жена да се вторачи в него.

— Така ли?

— Да. Не само бързо, но и адски продуктивно — отговори той, като я хвана за ръката. — Но дори не знае, че го прави. Тя има начин да се направи на невидима и да се огледа наоколо. И запомня всичко. А ако я видят и познаят, никой няма да си помисли нищо особено. — Той я стисна за ръката и продължи: — Аз те предложих за тази част. Знам, че можеш да се справиш. Но трябва да си съгласна, разбира се. Ако не искаш да се заемеш с това, ще намерим друг начин.

— Мислиш ли, че мога да се справя?

— Скъпа, знам, че можеш. Но и ти трябва да го знаеш.

Тия осъзна, че това бе най-странното нещо. За първи път в живота й някой й се доверяваше безусловно. И това въобще не беше страшно, а прекрасно.

— Да. Да. Мога да го направя.

— Добре — надигна се Джак. — Хайде да преговорим всичко.

Минаваше полунощ, когато Джак и Ребека се върнаха в апартамента. Той знаеше, че тя не е напълно доволна от плана. И щеше да се почувства разочарован от нея, ако не беше така.

— Защо вие с Клио ще бъдете крадците?

Той знаеше, че това е едно от нещата, които я тормозят, а и му бе приятно да долови леката ревност в гласа и. Или пък просто му се искаше да има ревност.

— Първо, за да оставим впечатление за истински опит за влизане с взлом, се нуждая от повече от две ръце. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, не искам. Защо ръцете на Клио, а не на Мъл или Гидиън?

— Те ще патрулират из района, ще дебнат за ченгета или любопитни зяпачи. Сигурна ли си, че не искаш малко бренди? — попита той, докато сипваше за себе си.

— Да. Това не обяснява…

— Не съм свършил — прекъсна я той, като завъртя чашата си, отпи и се загледа с обич в блесналите й от гняв очи. — Въпреки еманципацията, много по-вероятно е някой да започне да закача една жена, която се мотае из улиците на Ню Йорк посред нощ, отколкото един мъж. Затова братята ти ще наблюдават улиците, ти ще ръководиш техническата част в микробуса заедно с Тия, а Клио и аз ще свършим работата.

Обяснението звучеше логично и не можеше да се спори, затова Ребека се прехвърли на друга тема.

— Тия е нервна заради утре сутрин.

— Тия е нервна и по отношение на размера на обувките си. Това е част от характера й. Но ще се оправи. Винаги успява, когато се налага. Освен това, тя ще свърши работа, тъй като Мълаки вярва в това, а тя е влюбена в него.

— Мислиш ли, че наистина е влюбена? — размекна се Ребека.

— Да. А това май е нещо заразно.

Ребека прикова очи в неговите, пристъпи напред, взе чашата от ръцете му и отпи малка глътка.

— Е, чака ни тежък ден. Лягам си.

— Добра идея — кимна Джак, като остави чашата и я хвана за ръцете, после бавно я бутна към стената.

— Сама.

— Добре.

Той задържа очите си отворени и приковани в нейните, когато се наведе към устните й и превърна леката закачка в страстна целувка.

Очите на Ребека се замъглиха, а ръцете й го стиснаха за хълбоците. Джак усети как и двамата потреперват. Приглушен стон се изтръгна от гърлото й.

Но Джак усети, че тя все пак се въздържа.

— Защо? — отдръпна се той от нея. — Кажи ми защо.

Желанието й към него бе силно като болка.

— Защото има значение, Джак — отговори Ребека и се облегна на него. — А това ме плаши.

Тя завъртя глава, целуна го по бузата, после се отдръпна и тръгна по коридора към стаята си.

Беше великолепна септемврийска сутрин с леко ухание на есен.

Или поне Ал Рокър бе казал така по време на един от жизнерадостните си репортажи. Но когато си сред тълпите от пешеходци и задръстванията из улиците, настъпил си дъвка и си на път към вражеската територия, свежият въздух не е основната ти грижа.

Тия се чувстваше виновна. А и бе убедена, че изглежда виновна. Очакваше всеки момент хората, които задръстваха тротоара, да спрат и да я посочат с пръст по начина, по който бяха сочили Доналд Съдърланд в „Нападението на крадците на тела“.

Но това доказваше само, че не би трябвало да гледа филми на ужасите.

Тия спря на ъгъла и прикова поглед в светофара, за да се увери, че очите й не се въртят като пощурели и орбитите си. Изпитваше огромно желание да грабне инхалатора си, но се страхуваше да бръкне в чантата си. Вътре имаше толкова много неща.

Толкова много незаконни неща.

Тя задиша внимателно и се присъедини към тълпата, която се втурна през кръстовището в мига, когато светлина се смени.

— Още половин пресечка — промърмори си тя тихо и се изчерви, когато си спомни, че носеше микрофон.