Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Ами нали си дъщеря на мой конкурент.

Анита се засмя, но очите й бяха студени като лед, когато прегърна Тия през кръста.

— Мисля, че никога преди не съм те виждала в „Морнингсайд“.

В буса едва задържаха Мълаки да не се хвърли навън.

— Чакай — рязко му нареди Джак. — Тя е добре. Ще се справи. Знае, че това е добра възможност.

— Не съм идвала — отвърна Тия и усети, че на лицето й се появява лека усмивка.

Използвай я, заповяда си тя. Използвай държанието си на смотанячка.

— Струва ми се толкова странно, нали разбираш, че никога не съм влизала тук. Имах среща на няколко пресечки оттук и…

— Така ли? Къде?

— С моя терапевт хомеопат.

Лъжата я накара да се изчерви, а това й помогна да изглежда по-убедителна.

— Много хора смятат, че алтернативната медицина е пълна дивотия, но честно казано, при мен дава добри резултати. Искаш ли да ти дам името на лечителя ми? Мисля, че имам визитна картичка…

Тя започна да отваря чантата си, но Анита я прекъсна.

— Не се притеснявай. Просто ще ти звънна, ако имам нужда от… дивотии.

— Всъщност, това беше само оправдание. Дойдох тук, защото се надявах да се видя с теб. Онзи ден, когато обядвахме заедно, прекарах чудесно. Надявах се, че може да го направим отново.

— О, това е много мило. Ще проверя календара си и ще ти се обадя.

— Би било чудесно. Почти винаги съм свободна. Обикновено се опитвам да си уреждам час при лекаря сутрин, за да…

Тя замълча, изкашля се и задиша затруднено.

— О, Господи. Имаш ли котка?

— Котка ли? Не.

— Реакция… на нещо.

Тия задиша със свистене. Клиенти и продавачи погледнаха нервно към нея.

— Алергия. Астма.

От тежкото дишане й се зави свят и движенията й изглеждаха съвсем истински. Тя извади инхалатора от чантата си и вдъхна шумно.

— Ела. Ела с мен. За бога! — извика Анита, повлече я към асансьора и натисна копчето за четвъртия етаж. Ще притесниш клиентите.

— Съжалявам. Съжалявам… — Тя продължи да вдишва от инхалатора, докато тръпката от успеха сгорещи цялото й тяло. — Ако мога да седна за минута… чаша вода…

— Да, да.

Анита въведе Тия в кабинета си и извика:

— Донесете чаша вода на доктор Марш.

После настани Тия на един стол.

— Сложи си главата между коленете или нещо такова.

Тия се подчини и се усмихна.

В поведението на Анита се долавяха нетърпението и раздразнението, които здравите хора изпитваха към болниците.

— Вода — изхъхри тя и загледа как елегантните обувки на Анита минават по красивия килим.

— Донесете ми проклетата вода! Веднага!

Докато Анита се върне в стаята, Тия вече бе закрепила последния бръмбар под седалката на стола.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам — немощно каза Тия. Толкова неприятна работа. Сигурна ли си, че нямаш котка?

— Щях да знам, ако имах проклетата котка — отвърна Анита, като грабна водата от ръката на помощника си и я подаде на Тия.

— Разбира се, че щеше да знаеш. Обикновено котките предизвикват толкова бърза и силна реакция — каза Тия, като бавно отпи от водата. — Но пък може да е и от полени. — От букетите с цветя, които са прекрасни. Хомеопатът ми ме сложи в програма, която съчетава билки, медитация и седмично пречистване. Много съм обнадеждена.

— Страхотно — каза Анита и си погледна часовника. — По-добре ли се чувстваш?

— Да, много по-добре. О, ти си заета, а ти отнех ужасно много време. Баща ми мрази да му прекъсват работата. Сигурна съм, че и с теб е така. Надявам се скоро да се обадиш да обядваме заедно. Аз… аз черпя — добави тя с жален гласец. — За да ти благодаря за помощта днес.

— Ще ти се обадя. Позволи ми да те изпратя до асансьора.

— Надявам се да не съм съсипала деня ти — започна Тия, но замълча, когато помощникът на Анита се приближи към тях.

— Госпожице Гай, това е детектив Робинс от нюйоркската полиция. Той иска да говори с вас.

Тия потисна истеричното си желание да се засмее.

— О, господи! Добре. Би трябвало да те освободя най-после. Благодаря ти много. Благодаря ви за водата — обърна се тя към помощника и забърза към асансьора.

Захапа бузата си отвътре, за да не се изхили и продължи да я хапе, докато стигне до долния етаж и излезе навън.

Нюйоркчани са свикнали с луди и не биха обърнали внимание на скромно облечена блондинка, която се хили истерично, докато тича по тротоара.

— Беше великолепна — извика Мълаки, като я вдигна в буса и я прегърна силно. — Направо великолепна!

— Бях — съгласи се Тия, която не може да спре да се кикоти и се надяваше, че никой няма да я шамароса, за да я отрезви. — Наистина бях. Макар че едва не се подмокрих, когато Анита ме заговори. Но после си помислих, че ако мога да вляза в кабинета й за минута, ще имам възможност да поставя последния микрофон там, но ужасно ми се искаше да се засмея. Предполагам, че това е някаква нервна реакция. Просто… някой трябва да ме накара да млъкна.