Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

Тия Марш носи микрофон, помисли си тя учудено. И всичко, което казва или й казват, се чува в буса, паркиран на две пресечки на юг от „Морнингсайд“.

Тя устоя на желанието да се изкашля. Мълаки щеше да я чуе и да разбере, че е нервна. А ако той знаеше, тя щеше да се изнерви още повече.

Приличаше на сън. Не, приличаше на участие в телевизионно шоу. Идваше нейният ред и за първи път в живота си тя щеше да се прояви добре и да не забрави репликите си.

— Добре — каза тя тихо. — Влизам.

Отвори вратата на „Морнингсайд“ и влезе вътре.

Мястото беше по-строго официално от „Уайли“ и му липсваше кроткото очарование на магазина на баща й.

Беше наясно, че охранителните камери я записват. Джак й бе показал диаграмите няколко пъти. Тя знаеше къде се намират и едва се пребори с желанието да се вторачи в обективите и да помаха към тях.

Тия отиде да разгледа витрината с китайски порцелан, докато се овладее напълно.

— Мога ли да ви помогна?

С нечовешки усилия на волята Тия се удържа да не подскочи и да не се закачи с нокти на гипсовия таван, стресната от любезния глас.

Тя си напомни, че думата „виновна“ не е изписана на челото й и се обърна към продавачката.

— Не, благодаря. Бих искала да поразгледам.

— Разбира се. Аз съм Джанис. Моля ви, съобщете ми, ако се нуждаете от помощ или имате въпроси.

— Благодаря ви.

Докато момичето се отдалечаваше, Тия забеляза, че Джанис бе облечена в черен костюм, който я правеше да изглежда слаба като мамба и също толкова опасна. И бързо като змия, тя бе огледала Тия и бе преценила, че не си заслужава да й обръща внимание.

Пренебрежителното отношение я жегна, макар да си напомни, че точно това бе идеята. Беше облякла скромен кафяв костюм и бежова блуза, които възнамеряваше да изхвърли веднага щом се прибере, тъй като я правеха абсолютно незабележима.

Тия се приближи към малко писалище от палисандрово дърво, чиято цена й се стори безсрамно надута, и забеляза с крайчеца на окото си, че другият продавач се интересува от нея не повече от Джанис.

Имаше и други продавачи, разбира се. Тя си припомни разположението на „Морнингсайд“, докато обикаляше. За всяка зала на всеки етаж се грижеха поне двама продавачи с орлови погледи. На всеки етаж имаше и пазач.

Всички бяха обучени, както и в „Уайли“, да различават клиентите от зяпачите и да разпознават вероятните крадци.

Тия помнеше достатъчно от собственото си обучение, за да пригоди гардероба и маниерите си към подходящия образ.

Скъп, но прекалено скромен костюм. Добри практични обувки. Семпла кафява чанта, прекалено малка за сериозна кражба. Всичко това й придаваше вид на жена с пари, но без стил.

Не стоеше дълго пред витрините, а се местеше от място на място с разсеяния вид на зяпач, който си убива времето.

Нито продавачите, нито пазачите щяха да й обърнат повече от минималното внимание.

Влязоха две жени, майка и дъщеря според Тия. Джанис скочи. Тия й даде червена точка за бързината и лекотата, с които се нахвърли върху двете потенциални купувачки, преди колегата й да успее да помръдне.

Докато вниманието бе съсредоточено в другия край на залата, Тия извади първия микрофон от чантата си и го залепи под плота на старинното писалище.

Тя зачака алармата да запищи и мъже с пистолети да нахлуят през вратата. Когато кръвта в ушите й спря да бучи, тя чу как жените обсъждаха маси за трапезария с Джанис.

Продължи да обикаля из залата, като отдели доста време на преспапие във формата на жаба. После закрепи бръмбар към долната част на малка масичка в стил Джордж III, върху която седеше жабата. Докато свърши с първия етаж, вече се чувстваше доста компетентна и си тананикаше доволно. Залепи друг микрофон под парапета, докато се качваше към втория етаж. Припомни си чертежите на Джак, откри камерите и си свърши работата. Всеки път, когато някой от продавачите се приближеше към нея, тя се усмихваше глупаво и отказваше помощта му. Стигна до третия етаж й оттам видя как Джанис показваше на клиентките си красива маса за двадесет човека.

Никоя от тях дори не погледна към Тия. Оставаше й само един бръмбар и тя се зачуди къде щеше да свърши най-добра работа. Да, на бюфета „Луи XIV“. Тя обърна гръб на камерата и бръкна в чантата си.

— Тия? Тия Марш?

Тия едва се сдържа да не извика, когато се завъртя и видя Анита.

— Аз… ъъъ… здрасти.

— Магазина ли разглеждаш?

Кръвта, която бучеше в ушите на Тия, слезе в краката й.

— Моля?