Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Мама не беше никак доволна, когато ме видя. Предполагам, че ти е казала.

— Може и да ми е казала — усмихна се той. — Но невинаги я слушам, особено когато е в лошо настроение. А тя определено беше в такова.

— Аз съм виновна. Това е една от причините, поради които исках да те видя тази сутрин. Мама се отби при мен на път към лекаря си. Беше… неудобен момент. Бях с някого — въздъхна тя тежко. — Бях с един мъж.

— Разбирам — с колебание каза Стюарт, като се намръщи и разбърка кафето си. — Разбирам ли, Тия?

— Имам връзка. Той живее в апартамента ми, докато е в Ню Йорк. Работя по един проект с него, а и с още няколко човека. И аз… имам любовна връзка с него — довърши Тия забързано и замълча.

Стюарт отново се вторачи в кафето си. Не беше ясно кой от двама им се чувства по-неудобно.

— Тия, личният ти живот не е моя работа, нито пък на майка ти. Естествено, приемам, че човекът е подходящ за теб.

— Не съм сигурна дали ти ще го намериш за такъв, но аз го харесвам — отвърна Тия и продължи бързо, когато видя повдигнатите вежди на баща си. — Макар и изненадващо, той ме намира за интересна и привлекателна, а това ме кара да се чувствам точно такава. И това ми харесва. Но мама беше и предполагам, че все още е, много разстроена. Не съм убедена дали мога да оправя нещата с нея, но ще се опитам. Ще й се извиня, ако не успея. Но не мога и не искам да подреждам живота си според нейните нужди. Или пък твоите. Съжалявам.

— Добре — кимна Стюарт, като остави вилицата си и си пое дъх. — Добре — повтори той. — Никога не съм очаквал да чуя това от теб. Казваш, че дори майка ти и аз да не одобряваме нещо и дори да се ядосаме, ти ще постъпиш както искаш.

Тия знаеше, че болката в стомаха й е от напрежение, но все пак се зачуди дали няма тумор.

— Да — отговори тя решително. — Накратко казано, точно така е.

— Добре. Крайно време беше.

Тя забрави за тумора.

— Моля?

— Обичам майка ти, Тия. Не ме питай защо, тъй като нямам представа. Досадница е, но я обичам.

— Да, знам. Имам предвид, знам, че я обичаш, а не… Винаги съм знаела, че се обичате.

— Казваш го така, сякаш не си част от уравнението.

Тия се зачуди как да се извини, после просто каза истината:

— Да, не се чувствам като част от уравнението.

— Всички ние сме виновни за това. Тя никога не успя да отреже пъпната ти връв, а аз вероятно я прерязах прекалено лесно и бързо. А ти търпеше и двама ни.

— Предполагам, че си прав. Но ти винаги си бил добър баща.

— Не, не съм — възрази Стюарт, като остави кафето си и се вгледа в изненаданото й лице. — И май не се бях замислял по въпроса, откакто навърши дванадесет години. Но се замислих, когато дойде да ми поискаш дневника на Хенри Уайли, и аз ти го донесох. Ти седеше и ме чакаше търпеливо, но изглеждаше ужасно нещастна.

— Бях нещастна.

— А сега си изненадана, че съм забелязал — каза той и взе кафето си. — Аз също се изненадах, а после се зачудих колко често не съм забелязвал.

— Често те натъжавам — промърмори Тия. — Не съм такава, каквато ти ме искаше.

— Да. А моят начин да се справя с това бе да те оставя на майка ти, тъй като ми се струваше, че с нея се разбираш по-добре, отколкото с мен. Странно, винаги съм се смятал за справедлив човек — продължи той и отпи от кафето. — Но това беше ужасно нечестно към всички, замесени в него. Според мен най-хубавото и за теб, и за майка ти е да прережеш пъпната връв лично. Ти позволяваше на Алма да те ръководи през целия ти живот. А когато аз се опитвах да се намеся, недостатъчно често, разбира се, някоя от вас или и двете заедно осуетявахте усилията ми.

— И ти се предаде.

Стюарт взе лъжицата си, после я остави отново на масата.

— Изглеждаше доволна от начина, по който стояха нещата. Децата напускат дома си, Тия. Ако се оженят, живеят с другия човек през по-голямата част от живота си. Аз уредих живота си по начин, който ме задоволява и ми доставя удоволствие. Ти си родена от двама ужасно съсредоточени в себе си хора. И всичките ти фобии и нервни разстройства са просто друг вид съсредоточаване в теб самата.

Тия се вторачи в него, после се засмя леко.

— Предполагам, че си прав. Не искам да остана такава. Почти на тридесет съм обаче. Доколко бих могла да се променя?

— Независимо дали се променяш или не, все пак си почти на тридесет. Какво значение има възрастта?

Тия се облегна назад зашеметена.

— Никога преди не си ми говорил по този начин.

— Никога преди не си идвала при мен — сви рамене той. — Нямам навика да променям навиците или рутината си. А като говорим за това… — Той погледна часовника си.