Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Старата история. А как върви животът в град Параноя?

— Нямам оплаквания. Чудех се дали искаш да вземеш онзи двайсетак, който ти дължа, и да го удвоиш на мача довечера?

— Да не би да намекваш, че аз, слугата на обществото, играя комар?

— Аз ще заложа на „Ангелите“.

— Давай, тъпчо. Е, след като приключихме с любезностите, кажи ми защо се обаждаш.

— Нараняваш чувствата ми. Но след като питаш, искам да провериш две описания. Мускули, вероятно на свободна практика, със сигурност местни. Мислех, че можеш да се поровиш в системата и да видиш какво можеш да откриеш.

— Може и да опитам. Разполагаш ли с имена?

— Не, но работя по въпроса. Ерген номер едно. Бял, четиридесет — четиридесет и пет години, кестенява коса, оредяваща, няма цвят на очите, блед, голям нос. Около метър седемдесет и пет, към осемдесет и пет килограма.

— Много кретени отговарят на това описание, включително и зет ми, който е безполезно говедо.

— Информацията ми е, че обича да използва юмруците си и не страда от излишък на сиво вещество.

— Да, точно зет ми. Искаш ли да го прибера и да го сритам в задника?

— Ти си решавай. Зет ти пътувал ли е наскоро из Източна Европа?

— Той не помръдва белия си скапан задник от креслото, за да отиде до бакалията на ъгъла. Да не търсиш някой известен пътешественик, Бърдит?

— Търся един кретен, който наскоро се е върнал от пътешествие в Чехия.

— Ама че съвпадение. Държим върху лед един труп, който отговаря на описанието ти. В джоба на лъскавия му костюм има паспорт. Единият печат в него е от Прага. А ерудираните ми приятели ми съобщиха, че Прага е в Чехия. Другият печат е от Ню Йорк от преди около десет дни.

Право в целта, помисли си Джак и се завъртя към компютъра.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

— Не виждам причини да не го направя. Карл Дубровски. Момче от Бронкс. Има си чудесно досие. Най-вече за нападения и побоища. Какво искаш от нашия мъртвец, Джак?

Джак вкара името в компютъра и започна проучването.

— Кажи ми как е умрял.

— Мисля, че са виновни четирите дупки от двадесет и пети калибър, които някой е пробил в него. Намерихме го вкочанен в празен склад в Джърси. А сега е твой ред да ми снесеш малко информация.

— Не разполагам с нищо в момента, но ще ти се обадя веднага щом имам някаква информация — отговори Джак, като се приготви да започне второ проучване. — Имаш ли адреса на онзи склад?

— Господи, защо просто не ти изпратя файла по факса?

— Би ли го направил?

Джак се ухили на грубия отговор на Боб и си записа адреса.

Когато свърши разговора, записа подробно всичко, което бе научил. Тъкмо ставаше, за да си сипе ново кафе, когато погледът му попадна върху мониторите.

Маниакалният блясък в очите на Ребека го накара да се приближи и да увеличи звука.

— Не си толкова хитър, а? — мърмореше си тя. — Не чак толкова ужасно умен.

— Но ти си — отбеляза той, изненадан и впечатлен, че бе успяла да пробие охраната му.

Наистина, той не държеше поверителна информация в този компютър, а и защитната система бе сравнително скромна, но все пак бе нужен хакер със страхотни способности, за да премине бариерите толкова бързо.

— Точно както си мислех — сподели Джак с образа й. — Създадени сме един за друг.

Той си приготви кафе и се върна към работата си, докато Ребека атакуваше хард диска му.

След двадесет минути вече бе свършил всичко, което му бе нужно за момента. А когато погледна мониторите, забеляза, че и Ребека бе приключила.

Тя изключи компютъра, протегна се доволно, излезе от стаята и тръгна по коридора. Джак насочи вниманието си към следващия монитор и я видя как раздвижи скованите си рамена, сваля шнолата от косата си и я разтърсва.

Когато Ребека започна да разкопчава блузата си, той си напомни, че не е воайор и си заповяда да изключи мониторите.

После я загледа измъчено как сваля блузата си. Когато Ребека протегна ръце към закопчалката на сутиена си, Джак изскърца със зъби и спря камерата.

Взе си бира вместо кафе и прекара следващия половин час в работа, като се чудеше как, по дяволите, би могъл да се съсредоточи.

Докато се качваше нагоре към апартамента си, в главата му се въртяха доста интересни фантазии. Но нито една от тях не включваше това да намери Ребека напълно облечена, с изключение на хубавите й боси крака, застанала в кухнята до тенджера, от която се носеше ароматна миризма.

— Какво правиш? — изненадано попита той.

— Изкачвам Матерхорн. Какво мислиш, че правя?