Нора Робъртс - Море от обърнати сърца

— Някога преди припадала ли е на улицата?

— Не, разбира се.

Тия извади още едно шишенце с хапчета и взе два тайленола за главоболието си.

— Просто споменава възможността за това достатъчно често, така че картината е винаги в ума ми.

Тя се засмя леко и срещна погледа му в огледалото.

— Ужасно съм объркана, Мълаки. На двадесет и девет години съм, а следващият януари ще станат дванадесет години, откакто ходя на психиатър. Посещавам редовно алерголог, интернист и лечител хомеопат. Опитах и акупунктура, но имам фобия към остри инструменти и се наложи да се откажа.

Дори мисълта за това я накара да потръпне.

— Майка ми е хипохондричка, а на баща ми не му пука — продължи тя. — Аз съм невротична, задръстена от фобии и неприспособима към обществото. Понякога си представям, че страдам от рядко заболяване или пък имам непоносимост към млякото. Засега обаче нито едно от двете не се е потвърдило.

Тия стисна здраво умивалника, раздразнена от думите си, които звучаха толкова окаяно.

— Последният път, когато бях с мъж, беше преди три години през април. Нито един от нас не беше особено доволен от резултата. Така че, какво правиш тук?

— Първо, бих искал да ти кажа, че ако бяха минали три години от последния път, когато правих секс, и аз щях да посещавам психиатър.

Той я завъртя към себе си и задържа ръце на раменете й.

— Второ, свенливостта няма нищо общо с неприспособимостта към обществото. Трето, тук съм, защото така искам. И накрая, искам да те попитам дали, когато приключим с тази работа, ще дойдеш с мен в Ирландия. Бих искал да те запозная с майка ми при по-нормални обстоятелства, отколкото тези, при които аз се запознах с твоята. Виж какво направи — добави той, когато шишенцето се изплъзна от ръката й и падна на пода. — Разпиля малките хапченца навсякъде.

Анита обмисли възможността да замине за Атина и да разпита всеки антиквар и колекционер в града лично. Този директен подход вероятно щеше да я задоволи, но все пак не можеше да очаква следващата орисница просто да падне в скута й.

А и нямаше желание да се впуска в подобно приключение само заради думите на малоумна патка като Тия Марш. Не, колкото и да й се искаше да действа, това нямаше да свърши работа.

Нуждаеше се от насока и следи. Нуждаеше се от служители, които да й вършат работа, за да не й се налага да ги прострелва в главите.

Тя въздъхна тежко. Беше разочарована, че убийството на бившия й служител бе отбелязано само с няколко реда в „Ню Йорк Пост“. Е, това говореше много за света. Един труп привличаше вниманието на пресата по-малко от втория брак на известен певец.

Това доказваше, че парите и славата управляват света — нещо, което тя бе знаела цял живот. Тези два елемента бяха нейна цел още когато живееше в мизерната къщичка в Куинс и все още се наричаше Анита Горински. Когато бе наблюдавала как баща й се скъсва от работа за смешна заплата, с която майка й се опитва да свърже двата края ден след ден.

Знаеше си, че мястото й не е там, между онези мърляви стени, които майка й се опитваше да разнообрази с картини от битпазар и домашно ушити пердета. Никога не се бе чувствала част от този свят с умирисани на лук стаи и плетени покривчици. Широкото, чисто лице на майка й и грубите, мазолести ръце на баща й я караха да се срамува.

Беше ги презирала заради тривиалността им. Гордостта им от нея, единствената им дъщеря, радостта, с която се жертваха, за да й осигурят по-добър живот, я отвращаваха.

Още като дете тя знаеше, че съдбата й бе отредила нещо повече. Но съдбата все пак се нуждаеше от малко помощ.

Беше взимала парите на родителите си и бе настоявала за повече. Заслужаваше ги. Беше си ги спечелила. Всеки цент бе спечелен с цената на дните, в които бе живяла в ужасния апартамент с шумно течаща тоалетна и постоянно свиреща полка.

И им се беше отплатила по свой собствен начин, като се увери, че инвестициите им в нея носеха значителни дивиденти.

Не беше виждала родителите си и двамата си братя повече от осемнадесет години. Що се отнасяше до света, където живееше сега, а и до самата нея, тя нямаше семейство.

Съмняваше се, че някой от старата махала би познал някогашната Нита в сегашната елегантна жена.

Анита се надигна и отиде до старинното огледало с позлатена рамка, което отразяваше просторната й гостна. Навремето косата й бе дълъг кестеняв водопад, който майка й разресваше и навиваше с часове. Носът й бе голям, а предните й зъби — щръкнали. Бузите й бяха меки и закръглени.