Нора Робъртс - Заливът на тайните

Помежду им без звук преминаха хиляди неизречени думи, милион чувства и безброй спомени. Никой не продума. Сет слезе няколко стъпала, докато Камерън прекоси моравата. Двамата застанаха един срещу друг.

— Надявам се, че тази таратайка на пътеката е взета под наем — рече Камерън.

— Да. Най-доброто, което успях да намеря. Смятам утре да я върна и да ползвам вета.

Усмивката на Камерън беше като острието на бръснач.

— Само в мечтите си, момко. Само в най-лудите си мечти.

— Няма смисъл да стои там, да ръждясва и никой да не го кара.

— Още по-малко има смисъл някакъв си скапан цапач, който се самозалъгва, че е велик художник, да седи зад волана му.

— Хей, нали ти ме научи да карам!

— Само се опитай да седнеш в него! Дори една деветдесетгодишна бабичка със счупена ръка ще се справи по-добре с петте скорости от теб. — Той кимна към взетата под наем кола. — Това чудо на пътеката не ми вдъхва особено доверие в шофьорските ти умения. Едва ли можеш да сменяш скорости.

Сет самодоволно се завъртя на пети.

— Минах теста на „Мазерати“ преди няколко месеца.

Веждите на Камерън отлетяха на челото.

— Хайде бе! Ама кой те научи да въртиш геврека!

— Вдигах над двеста и петдесет километра. Направо ти спира дъхът!

Кам се разсмя и тупна Сет по рамото. Сетне въздъхна.

— Ах ти, кучи син такъв! Кучи син! — повтори отново, докато прегръщаше силно Сет. — Защо не ни се обади, че си идваш вкъщи?

— Реших го в последния момент — започна да обяснява Сет. — Исках да се върна. Просто чувствах необходимост да бъда тук.

— Добре. Ана сигурно вече е подпалила телефона, за да съобщи на всички, че ще ядем печено теле?

— Сигурно. Но ще го ядем в неделя.

— Става. Настани ли се?

— Не. Багажът ми е още в колата.

— Не наричай това отвратително нещо кола. Да вървим да го извадим.

— Кам! — Сет посегна и хвана ръката на Камерън. — Искам да остана у дома. Не за няколко дни или седмици. Искам да си остана тук, завинаги. Може ли?

Кам вдигна слънчевите си очила и сивите му очи с цвят на пушек погледнаха втренчено Сет.

— Какво ти става? Защо смяташ, че трябва да питаш? Опитваш се да ме ядосаш ли?

— Никога не бих посмял. Никой не би искал да те ядоса. Най-малко теб. Впрочем, ще си изпълнявам задълженията по домакинството.

— Че това се разбира от само себе си. И освен това на всички много ни липсваше грозната ти муцуна!

Точно това бе поздравът за „добре дошъл“, който бе очаквал от Камерън Куин, помисли си Сет, докато двамата вървяха към колата му.

Бяха запазили стаята му почти непокътната. Беше променена съвсем малко — имаше нов килим на пода и стените бяха боядисани в друг цвят. Но леглото беше същото. Онова, в което бе спал, сънувал и се бе събуждал, без да се тресе от страх, погнуса и ужас.

В същото легло беше крил Фулиш, когато бе дете.

В същото легло се бе промъкнал и с Алис Олбърт, когато мислеше, че вече е станал мъж.

Той подозираше, че Кам през цялото време е знаел за Фулиш, и често се питаше дали не знаеше и за Алис.

Сет остави внимателно куфара си върху леглото, а кутията си за бои — онази същата, която Сибил му бе подарила за единадесетия рожден ден — върху бюрото, което Итън бе сковал за него.

Нуждаеше се от ателие, помисли си Сет. Докато времето се задържеше топло, можеше да работи навън. Дори го предпочиташе заради светлината. Но все пак му трябваше помещение, където да съхранява платната, боите и четките. Може би в стария хамбар на корабостроителницата имаше място, но той не бе подходящ за постоянно ателие.

А Сет имаше намерение да остане тук за постоянно.

Беше пътувал достатъчно по света, беше живял дълго време сред непознати и чужди хора. Стигаше му за целия живот занапред.

Първоначално бе чувствал необходимост да замине. Необходимост да учи и да рисува. Да, мили Боже, точно така — да рисува.

Затова отиде да учи във Флоренция и после да работи в Париж. Обиколи зелените хълмове на Ирландия и Шотландия и острите скали на Корнуел.

Живееше скромно и през повечето време бурно. Когато трябваше да избере дали да си купи храна или бои, обикновено си лягаше гладен.

Бил е гладен много пъти и преди. Този опит бе единственото полезно нещо, останало от годините, през които бе живял с Глория, помисли си с тъжна ирония Сет. Той му напомняше какво е да няма кой да те нахрани, подслони и стопли.

Сигурно в него бе заговорил духът на Куин, когато реши да избере собствения си път и да тръгне по него.

Той прибра скицника, моливите, въглена. Преди да вземе отново четката и да се върне към работата си, трябваше да мине малко време.