Нора Робъртс - Заливът на тайните

Всичко това му харесваше, но не заради него се връщаше сега.

Той отби по тесния селски път, където блатото се промъкваше незабелязано сред сенките, а дърветата със своите чепати дънери разпукваха лъскавите си листа като зелен чадър.

От всички места, които бе видял по света — прекрасните катедрали и островърхи кули на слънчевата Флоренция, цветущата прелест на веселия Париж, удивителните, зашеметяващо зелени хълмове на Ирландия, — нищо не можеше така да изпълни сърцето му, да го хване за гърлото и да спре дъха му, както малката бяла къща с избелели сини греди и капаци на прозорците, която се издигаше върху неравната, изровена поляна, спускаща се полегато към спокойната зеленикава вода.

Той спря зад стария бял вет 1 1 Съкратено от „Корвет“ — стара марка американски автомобили. — Б.пр. , собственост на Рей и Стела Куин. Колата изглеждаше нова и лъскава както в деня, в който бе излязла от магазина. Сигурно Кам я поддържаше. Кам винаги казваше, че трябва да проявяваме необходимото уважение и любов към всяка изключителна машина. Но това се отнасяше не само за машините, а за всичко, за Рей и Стела, за цялото семейство. Уважение и любов.

Люлякът в предния двор беше целият отрупан с цвят. Това също бе израз на любов и част от нея. Бе подарил на Ана малкия храст за Деня на майката, когато бе на дванадесет години.

Спомни си, че тя се разплака. Големите й кафяви очи плуваха в сълзи, но тя се смееше и се шегуваше, докато двамата с Кам копаеха дупка, за да го посадят за нея.

Ана бе жената на Кам и това означаваше, че му е като сестра. Но вътре в себе си Сет смяташе, че тя е неговата майка. А това бе най-важното.

Членовете на семейство Куин познаваха вътрешния си свят. И се осланяха на него.

Сет излезе от колата. Наоколо цареше необикновена тишина. Сега не беше онова изплашено момче с големи крака и подозрителни очи, което слезе от колата на Рей Куин преди толкова години.

Беше пораснал. Бе над метър и осемдесет и имаше жилаво телосложение. След време можеше да стане малко тромав, ако се занемареше. Косата му бе потъмняла и бе по-скоро бронзовокафява, а не онази четина с пясъчен цвят, която стърчеше на главата му като дете. Той не й обръщаше много внимание и сега, когато прекара ръка през нея, се сети, че бе имал доброто намерение да я подстриже, преди да напусне Рим.

Братята му сигурно щяха да го подиграват заради опашката, на която я бе вързал. Което значеше, че трябва да я запази за известно време заради удоволствието, което закачките щяха да им доставят.

Сет пъхна ръце в джобовете на изтърканите си джинси и тръгна, като се оглеждаше наоколо. Цветята на Ана, люлеещите се столове върху предната веранда, дърветата, които пазеха къщата отстрани и по които се бе катерил като момче, когато си играеше на индианец.

Старият дървен кей във водата и бялото корабче, завързано за него. Синята, гладка и спокойна вода, на места зелена от събралите се около дървените колове водорасли.

При вида на този покой устните му, плътни и изсечени, омекнаха в усмивка. Тежестта, която дори не знаеше, че носи в сърцето си, започна да се изпарява.

Дочу шумолене сред дърветата и се обърна, при това доста бързо. Онова малко момче в него не бе изчезнало, то диктуваше движенията му, които все още бяха отбранителни. От горичката изскочи една малка черна топка и се понесе към него.

— Уитлес! — извика Сет. В гласа му се долавяше властност и едва загатната игрива нотка. Комбинацията от двете накара тичащото куче да спре. Ушите му бяха увиснали, а езикът изплезен, докато изучаваше човека.

— Хайде, ела! Не е минало кой знае колко време. — Мъжът се наведе и протегна ръка. — Не ме ли помниш?

Уитлес се усмихна с глупавата си усмивка, откъдето идваше и името му, моментално легна и се обърна по гръб, излагайки коремчето си, за да бъде почесан.

— Точно така. Добро момче.

В тази къща винаги бе имало кучета. Винаги бе имало лодка на кея, люлка на верандата и куче в двора.

— Да-а, помниш ме. — Докато почесваше Уитлес по коремчето, той погледна към далечния край на двора, където Ана бе посадила голям храст с ухаещи бели цветове върху гроба на неговото първо собствено куче — предания и скъп Фулиш 2 2 Глупчо(англ.) — Б.пр. .

— Аз съм Сет — прошепна той. — Дълго ме нямаше тук.

Долови шума на двигател и острото изсвистяване на гуми на завоя, който бе взет със скорост, по-висока от позволената. Докато се изправи, кучето скочи и затича към предната част на двора.