Нора Робъртс - Заливът на тайните

В очакване на приятното изживяване, Сет бавно го последва. Чу как вратата на колата се хлопна, сетне чу гласа, който говореше на кучето.

А след това я видя — Ана Спинели Куин с цял облак къдрава тъмна коса, разрешена от вятъра. Ръцете й бяха пълни с кесии и чанти, които вадеше от колата.

Усмивката му стана по-широка, докато я слушаше как се кара на кучето.

— Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо? Толкова е просто! — рече осъдително тя. — Няма да скачаш върху хората, особено върху мен. И особено когато съм облечена с костюм.

— Страхотен костюм — извика Сет. — Но краката, които виждам под него, са още по-страхотни.

Тя рязко вдигна глава. Големите кафяви очи се разшириха и изпълниха с изненада, удоволствие и радост, когато го зърна.

— О, Господи! — извика Ана и без да я е грижа за съдържанието, захвърли покупките и затича към него.

Той я грабна, вдигна я от земята и я завъртя няколко пъти, преди да я остави отново. Но не я пусна, а зарови лицето си в косата й.

— Здрасти.

— Сет. Сет. — Тя остана притисната към него, без да обръща повече внимание на кучето, което подскачаше и се опитваше да се провре между двамата. — Не мога да повярвам. Ти си тук.

— Само не плачи.

— О, нищо. Дай да те видя. — Ана обхвана лицето му с длани и се отдръпна от него. Толкова е хубав, помисли си. Толкова е пораснал. — Да видя всичко това — прошепна, като прокара ръка през косата му.

— О, знам, че трябва да я подстрижа.

— Така ми харесва. — Сълзите все още се стичаха по лицето й, въпреки че на устните й грееше усмивка. — Много е бохемско. И ти прилича. Изглеждаш чудесно. Абсолютно!

— Ти си най-красивата жена на света.

— О, мили мой! — Тя поклати глава. — Няма да можеш да спреш сълзите ми с комплименти. — Все пак избърса очите си. — Кога пристигна? Мислех, че си в Рим.

— Бях. Но много повече исках да съм тук.

— Ако беше се обадил, щяхме да те посрещнем.

— Исках да ви изненадам. — Той отиде до колата, за да извади пакетите и торбите. — Кам в корабостроителницата ли е?

— Сигурно. Чакай, аз ще взема това. Ти трябва да си донесеш багажа.

— Ще го сваля после. Къде са Кевин и Джейк?

Докато вървеше към къщата, Ана погледна часовника си, като мислеше за синовете си.

— Какъв ден е днес? Съвсем се обърках! Мозъкът ми се е размекнал.

— Вторник.

— Значи Кевин е на репетиция, ще играе в пиеса в училище, а Джейк има тренировка по софтбол. Кевин наскоро взе шофьорска книжка, Бог да ни е на помощ, и ще доведе брат си на връщане към къщи. — Ана отключи вратата. — Сигурно след около час ще се върнат и тогава забрави за тишината и спокойствието.

Всичко си беше съвсем същото, помисли си Сет. Нямаше значение, че стените бяха боядисани в друг цвят или че старият диван бе сменен с нов и на масата имаше нова лампа. Беше си съвсем същото, защото той го чувстваше така.

Кучето се мотаеше из краката му, след което се упъти към кухнята.

— Хайде седни. — Ана кимна към масата, под която вече се бе настанил Уитлес, щастливо гризейки парче въже. — И ми разкажи всичко. Искаш ли малко вино?

— Да, но първо ще ти помогна да разтовариш всички покупки. — Когато видя как веждите й изненадано се вдигнаха нагоре, той спря с бутилка мляко в ръка. — Какво има?

— Просто си спомних как всички, в това число и ти, изчезвахте на мига, когато трябваше да се извадят и подредят покупките.

— Ами ти винаги ни упрекваше, че слагаме нещата на неправилно място.

— Но вие винаги го правехте и аз предпочитах да ви изгоня от кухнята и да си свърша работата сама.

— Но ти се справяше с това, нали?

— Аз се справям с всичко, когато става дума за моите момчета. Нищо не може да убегне от погледа ми, хлапе. Да не се е случило нещо в Рим?

— Не. — Той продължи да вади продукти от чантите. Знаеше къде стоят захарта, оризът, олиото, солта в кухнята на Ана. — Нямам неприятности. Спокойно, не съм в беда.

„Но ти очевидно имаш неприятности, момче — помисли си Ана, като го наблюдаваше, — само че ще оставим този въпрос за по-нататък. Сам ще си кажеш. Ако ли не, ще трябва да те принудим.“

— Ще отворя една бутилка хубаво бяло италианско вино. Ще си сипем по чаша и ще ми разкажеш за всички прекрасни неща, които си направил. Имам чувството, че са минали сто години, откакто не сме си говорили.

Сет затвори хладилника и се обърна към нея.

— Съжалявам, че не си дойдох за Коледа.

— Скъпи, ние не ти се сърдим. Знаем, че имаше изложба през януари. Разбираме те. Всички толкова се гордеем с теб. Кам сигурно купи сто екземпляра от онзи брой на списание „Смитсониън“, където имаше статия за теб. Младият американски художник, който покори Европа.