Нора Робъртс - Заливът на тайните

Сет небрежно сви рамене. Това беше типичен жест за фамилията Куин, помисли си Ана и се усмихна. Всички братя го правеха по един и същ начин, точно като Рей Куин.

— Е, сядай — нареди тя.

— Ще седна, но първо искам да ми кажеш как са всички останали? Какво правят? Здрави ли са? Първо за теб.

— Всички са добре и аз също. — Ана приключи с отварянето на бутилката и извади две чаши. — Напоследък съм заета повече с административна работа, отколкото със съдебни дела. Социалната дейност изисква бумащина, която не е особено приятна, нито привлекателна. Като комбинираме това с двамата пубери, които си имам вкъщи, нямам много време да се отегчавам. Бизнесът с лодките върви. Децата растат.

Тя седна и подаде чаша на Сет.

— Обри също работи там наравно с мъжете.

— Шегуваш се! — Мисълта за нея, за момичето, което му бе повече от сестра, повече от който и да е кръвен роднина, го накара да се усмихне. — И как се справя?

— Страхотно. Тя е красива, умна, упорита и според Кам е направо гениална в работата с дървото. Мисля, че Грейс бе леко разочарована, когато голямата й дъщеря не пожела да продължи с балета, но не можеш да се сърдиш, нито имаш право да настояваш и да спориш, когато виждаш, че детето ти е щастливо. Затова пък Емили е на път да изпълни мечтата на майка си.

— Ще отиде ли в края на август в Ню Йорк?

— Шансът да танцуваш в Американския балет не пада всеки ден от небето. Тя го сграбчи с две ръце и се кълне, че ще стане прима балерина, преди да е навършила двадесет. А Дек е истинско копие на баща си — спокоен, уравновесен и е най-щастлив, когато е във водата. Мили, искаш ли нещо за хапване?

— Не. — Сет протегна ръка и хвана нейните. — Продължавай.

— Добре тогава. Филип все така се занимава с маркетинг и е нашият гуру в рекламата. Не мисля, че някой от нас, дори и той самият, е предполагал, че някога ще напусне рекламната агенция в Балтимор, ще остави големия град зад гърба си и ще се закопае в Сейнт Крис. Но фактът си е факт и ето на, вече четиринадесет години е тук. Едва ли можем да го наречем прищявка. Двамата със Сибил, разбира се, запазиха апартамента в Ню Йорк. Тя работи върху нова книга.

— Да, говорих с нея. — Той почеса главата на кучето, положена върху краката му. — Нещо за развитието на обществото в киберпространството или друга подобна щуротия, която не разбирам. Как са децата?

— Ненормални, както всеки уважаващ себе си тийнейджър трябва да бъде. Брам беше лудо влюбен в едно момиче на име Клое миналата седмица. Мисля, че вече му е минало. Интересите на Фиона се разкъсват между момчета и пазаруване. Но тя е само на четиринадесет, така че това си е съвсем естествено.

— Четиринадесет! Господи! Не бе отпразнувала десетия си рожден ден, когато заминах за Европа. Как лети времето! Макар да ги виждах от време на време през последните години, сигурно няма да ги позная. Не мога да повярвам, че Кевин кара кола, че Обри строи яхти и лодки, а Брам ухажва момичета. Спомням си… — Той млъкна и поклати глава.

— Какво?

— Спомням си, когато Грейс беше бременна с Емили. Тогава за пръв път бях до някой, който щеше да си има бебе — така де, по-точно искаше да си има бебе и го очакваше с любов и нетърпение. Сякаш са минали само пет минути и ето че същото това бебе отива в Ню Йорк, за да танцува балет. Как е възможно да са минали осемнадесет години, Ана! А ти не си никак остаряла!

— О, колко ми липсваше! — засмя се Ана и стисна ръката му.

— И ти на мен. Всички ми липсвахте.

— Знаеш ли какво? Ще съобщя на всички, че си се върнал, и ще си направим едно голямо и шумно празненство за „добре дошъл“ в неделя. Как ти се струва?

— Прекрасно. Само не знам как ще дочакам чак до неделя.

Кучето излая, след което изскочи изпод масата и изтича към входната врата.

— Камерън си идва — рече Ана. — Върви да го посрещнеш.

Сет премина през къщата, както бе правил хиляди пъти преди. Отвори външната врата, както хиляди пъти преди. И погледна мъжа, който стоеше на двора и играеше с кучето, като му подхвърляше парчето въже.

Беше си все така висок и атлетичен като спринтьор. В косата му имаше сребристи нишки. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, а джинсите бяха съвсем избелели на някои места. Носеше слънчеви очила и износени маратонки „Найк“.

На петдесет години Камерън Куин изглеждаше все още като голямо, палаво момче.

Вместо поздрав Сет остави вратата да се хлопне зад него.

Камерън вдигна поглед и единственият знак на изненада бе, че изтърва въжето.