Розмари Роджърс - Джини

Предишното й желание за живот не бе напълно угаснало. Нещо вътре в нея се съвземаше и Джини все по-своенравно вирваше брадичка.

„Да, няма да се наложи да ме наричат «бедната Джини» и да ме съжаляват! Няма да допусна. Ще си наложа да забравя… ще започна нов живот“, с неочаквана решителност мислеше тя.

Всички на борда на руския кораб бяха изключително любезни. Това очевидно бе военен кораб, но предназначен за знатни пътници, и на борда имаше многобройни стюарди и камериери. Капитанът, представителен мъж с брада, говореше съвсем малко английски. Винаги когато Джини се появеше, той ставаше, удряше токове и дълбоко се покланяше. Младата жена дори научи няколко руски думи.

Всички я наричаха принцеса Романова, въпреки че това трябваше да бъде пазено в тайна.

— Вие сте родена за принцеса. Във вас има нещо особено, скъпа. — С нея принц Сарканов разговаряше винаги на френски — език, както сам се изразяваше, по-цивилизован от английския.

Джини безразлично сви рамене.

— Все ми е едно, какво значение има как ме наричат? Вече ми е излязло име…

Тя неволно си спомни похотливото лице на Карл Хоскинс, наведено над нея. Кървящата му глава. А преди това Том Бийл, чийто живот бе изтекъл през една зейнала в гърлото му рана.

„Убих двама мъже и, както изглежда, това не ми коства нищо. Може би вече изобщо нямам съвест“, мислеше тя.

Граф Черников прекарваше по-голямата част от деня си в почивка, но принц Сарканов се появяваше веднага щом Джини напуснеше каютата си. Някога той бе командвал военен кораб и сега и разказваше кратки анекдоти и й обръщаше внимание върху това или онова от ежедневието на борда.

Безразличието на Джини се стопяваше и тя бе започнала да приема компанията му. Сега, облегната на парапета, тя наблюдаваше как водата менеше цвета си, докато на хоризонта се стопяваше бреговата линия на Мексико.

Времето бе променливо. Този ден бе тихо и безоблачно, а на следващия ги подгони бурен вятър, а брега напълно изчезна в падналата мъгла.

— Калифорния, най-сетне. Едва се вижда от тази досадна, влажна мъгла. След ден или два трябва да бъдем в Сан Франциско.

Дори и сега Джини остана напълно безразлична. Безразлично й бе дори това, че принцът се бе навел толкова близо до нея, че раменете им се докосваха.

— Сан Франциско. Ще останем там известно време. Толкова космополитен град! Хората там са наистина цивилизовани… под влияние на Европа, разбира се. Мисля, че ще останете доволна.

Откакто бяха на кораба, Иван не се бе опитвал да я притеснява и се бе отказал от предишното високомерие, вбесявало я толкова много. Сега бе казал „ние“. Какво ли имаше предвид?

Двамата с граф Черников ще останем няколко месеца в Сан Франциско, докато се изяснят нещата около сделката с Аляска. Естествено има известна съпротива, но това е работа на американския Сенат. Аз съм незначителен дипломат, а не политик, така че през това време ще ви покажа града… или вие на мен.

— Какви хубави речи сте можел да държите — механично рече тя. Главата бе започнала да я боли, както обикновено през прекалено слънчевите следобеди. Чувстваше се уморена. Възможно ли бе само преди няколко седмици да е изминавала мили след каруцата или да е яздила без седло под палещите лъчи на слънцето? Но само преди няколко седмици имаше и много радости, особено нощем…

Джини внезапно се отдръпна от парапета и сбърчи чело.

— Мисля… мисля, че трябва да си почина малко, толкова е горещо. Извинете ме.

— Ще се видим на вечеря. И не забравяйте да вземете едно от прахчетата, които нашият добър доктор е приготвил за вас. Ще ви помогне да си починете по-добре.

Младата жена се подразни от това, че се отнася с нея като с болна, но въпреки това последва съвета му. От вкуса на праха лицето й се изкриви в гримаса. Както винаги, когато вземеше някой от магическите им прахове, сънят дойде бързо. Миг забрава, а тя изпитваше нужда да забрави толкова много.

— За съжаление тази вечер граф Черников няма да се присъедини към нас. Леко неразположение. Нищо сериозно — очевидно малко е слънчасал. Нямате нищо против да вечеряте само с мен, нали?

Все още замаяна от дългия сън и изпитото лекарство, Джини нямаше нищо против. Дори и когато забеляза, че масата е сложена само за двама.

Значи интимна вечеря! Може би най-сетне щеше да разбере какво иска от нея Иван.

Ако не бе лекото люлеене на кораба, Джини щеше да се почувства съвсем като в сепарето на някой скъп и дискретен малък ресторант. Всичко бе съвсем на място — от лампите с розови лампиони върху красиво застланите маси до златните прибори и украсения с диаманти салфетник.