Розмари Роджърс - Джини

Последното, което помнеше, бе една сякаш безкрайна стълба, по която изпълзя и топлината на слънчевите лъчи. След това в паметта й бе останало бяло петно, чак до момента, когато се събуди в леглото. Някой се бе навел над нея, говорейки и със спокоен, убедителен глас.

— Хайде, малката ми. Трябва да се събудите. Достатъчно дълго спахте и сте добре отпочинала. Събудете се, вече сте в безопасност. — Колко тежки бяха клепачите й! Дочу същия глас да казва: — Мисля, скоро ще дойде в съзнание. Още е в шок.

— В състояние ли ще бъде да говори? — Някакъв друг глас, по-силен, по-суров, със странен акцент.

— Не зная. Зависи от това, доколко е засегната паметта й. Имайте търпение, Иван.

Джини направи опит да отвори очи, присвивайки ги, за да успее по-ясно да види нещо. Бе смешно слаба. Какво ли се бе случило с нея? И защо принц Иван Сарканов бе тук?

— Виржини! — Принцът бе забелязал раздвижването й и сега, наведен още по-ниско над нея, уловил я за ръцете, рече с настоятелен глас:

— Кажете какво стана? Трябва да ми кажете. Спомняте си, нали?

— Иван! — строгият, неодобрителен глас принадлежеше на граф Черников. Широко отворените очи на Джини се преместиха върху неговото лице. Изглеждаше уморен и загрижен.

— Какво… — гласът й звучеше дрезгаво, почти шепот. Тогава паметта й неочаквано се пробуди и тялото й потръпна. Забеляза, че цялата е в превръзки, дори и ръцете.

— Джини — гласът на граф Черников бе тих, но звучен. — Не насилвайте паметта си. Ако нямате желание да говорите, починете си още малко. Бяхте невероятно напрегната. Трябва да сте извършила нещо ужасно.

— Виржини… трябва да ми кажете. — Защо принцът непрекъснато я наричаше с френското й име? Едва сега забеляза, че той я държи за ръцете, а очите му изглеждаха почти прозрачни на слънчевата светлина. — Кой беше? — повтаряше той.

— Какво се е случило? Не бяхме на себе си от безпокойство. Едно момче, което се мотаеше около онази мизерна гостилница, ме попита дали не съм ваш приятел.

Тя направи опит да се изправи, но падна отново върху бухналите възглавници.

— Не сте му сторил нищо, нали? Бернардо искаше само да ми помогне.

— Остави ме да говоря с нея, Иван.

Граф Черников се наведе над нея, сухата му, старческа ръка внимателно докосна челото й.

— Добре, нямате температура. Когато ви открихме обаче бяхте толкова объркана, че се безпокояхме за разсъдъка ви, дете мое.

Постепенно всичко изплуваше в паметта й. Навярно инстинктивно тя се бе насочила към дома на свещеника, който обикновено водеше службата в църквата на Светата дева от Гваделупа. Прислужничката на отчето я бе пуснала да влезе и Джини, остана свита в един ъгъл, бъбрейки нещо неразбираемо на испански и английски. Понеже не знаеше какво да стори, прислужничката бе говорила с отчето, който дискретно осведоми генерала, мислейки, че е пленница, изнасилена от някой от неговите войници.

— Там ви намерихме най-сетне — с благ глас рече граф Черников. — Както вече казах, бяхте изпаднала в шок. Почти не разбирахте къде сте и не ни разпознавахте. Постоянно повтаряхте за някакъв мъж, който ви е изнасилил и когото твърдяхте, че сте убила.

Тя прошепна:

— Не беше Том Бийл. Мислех… мислех, че се е върнал! Но не бе той, а Карл, който…

— Сигурна ли сте? Напълно сигурна ли сте, че не е бил човекът, когото наричахте свой съпруг? Ревност… навярно — начин да си отмъсти? Виржини, настоявам да ми кажете.

Граф Черников промърмори на руски нещо предупредително. Преливаща от гняв, Джини седна в леглото, въпреки непоносимата болка в тялото си. Очите й враждебно стрелкаха принца.

— Не беше Стив! Как смеете да намеквате подобни неща? Беше Карл Хоскинс. Той е толкова ревнив. Мисля… — тя въздъхна и отново се отпусна назад върху възглавницата — мисля, че е започнал да ме мрази, знаете ли? Изпрати да ме повикат. Подмами ме да отида до църквата и тогава… — При спомена за ужасяващите преживявания от онази нощ, когато с вързани ръце и крака бе оставена на плъховете, тя пребледня. — Мисля… мисля, че го убих — изрече накрая тихо, но отчетливо. — Ударих го с виненото шише, а след това… след това мисля, че изпълзях навън. Исках само да се измъкна навън, разбирате ли? Отново да дишам. В онзи зимник бе толкова тъмно, а и плъховете…

С неподозирана за възрастта си сила графът й помогна да се изправи и й даде да изпие нещо сладко, при което тя сбърчи чело.

— Това е лекарство, което ще ви помогне да се възстановите. Не искаме отново да изпаднете в предишното си състояние.