Розмари Роджърс - Джини

Стюардите приближаваха и се отдалечаваха тихо и дискретно, напускайки помещението между отделните блюда. Принцът си бе поставил за цел да се държи изискано. Джини слушаше историите му от различни части на света, които бе посетил, преживените приключения. Известно време дори бе управлявал руската провинция Аляска, което бе станало причина за включването му в делегацията, водеща преговори за продажбата на полуострова.

Досега не бе направил опит да се възползва от факта, че вечеряха сами и то в толкова интимна обстановка, но въпреки пресилено вежливите му маниери, Джини все още му нямаше доверие. Понякога, когато погледът му спираше върху нея, в очите на мъжа имаше израз, който не можеше да бъде скрит дори и на розовата светлина, изпълваща каютата. Докато принцът правеше малките си опити за сближаване, Джини не можеше да не се запита кога ли той ще свали маската си.

Принц Сарканов изчака докато стюардът, внесъл един димящ самовар с онзи силен, така обичан от руснаците чай, излезе и затвори вратата след себе си.

Тогава Иван се наведе напред, подавайки й малка позлатена чашка и тихо рече:

— Добавил съм няколко капки от необикновения ликьор на граф Черников. Да се чукнем за бъдещето… по руски!

Тя отпи съвсем бавно, опитвайки се да скрие неволната си гримаса от прекалената сладост на напитката.

— Само че какво значи „по руски“?

Принцът се усмихна, откривайки здравите си, бели зъби.

— Ние, руснаците, по всякакъв повод се чукаме с чай или водка. Но за да свикне човек с последната е необходимо време. — Той се облегна назад в стола си, наблюдавайки я открито. — Забелязах, че не се чукнахте с мен. Не се ли вълнувате от мисълта за това, което ни предстои?

Джини почувства, че той се опитва да я предизвика, но същото безразличие, което я бе накарало да приеме вечерята насаме, сега я подтикна само да свие рамене.

— Не особено. Пък защо и трябва? В живота си съм имала достатъчно, както се изразихте, вълнения, за да жадувам за още.

— Така ли? И все пак вие сте от онзи тип жени, които сами винаги предизвикват вълнения. Независимо от това дали го искате или не, не мисля, че животът ви може да бъде скучен или обикновен. Защо не се помирите със съдбата си? Приемете я. След всичко, което сте преживяла, сега не се опитвате да избягате от миналото, нали?

Очите на Джини се разшириха от учудване, когато долови неочаквания плам в гласа му. Сега той се наведе напред, а странните му синьо-зелени очи се впиха в нейните.

— Да избягам? Не зная какво друго ме очаква.

— Не знаете ли? Мисля, достатъчно ясно ви изложих намеренията си, при това съвсем неотдавна, когато се разхождахме в една огряна от луната светлина градина и имахме… малка словесна схватка.

— Ако не се лъжа, тогава ви дадох да разберете, че…

— Това не бе нищо повече от измъкване. Но всички доводи, които приведохте тогава, днес са невалидни. И вместо да останете в Мексико, както възнамерявахте, сега вие сте тук, на път за Съединените щати. Чуйте ме!

Принцът неочаквано се пресегна през масата и силните му пръсти сграбчиха китката й.

— Няма ли, завръщайки се, да вдигнете глава, както подобава на една принцеса? Или искате да избягате като страхлива малка мишчица, като някоя изпаднала в немилост гувернантка? Навярно сте забравила колко жестоко може да бъде обществото. Носят се слухове. Някои хора от двора на Максимилиан клюкарстват за известни ваши… постъпки… — Очите му се присвиха — Точно преди да дойда в Мексико се запознах с една дебела, бъбрива стара дама, вдовицата на някой си Бакстър. Виждам, че си спомняте! Разправяше, че ви била срещнала във Вера Круз…

— И преди са клюкарствали по мой адрес! Мислите ли, че държа да бъда приета в така нареченото ви общество?

— Ще бъдете приета навсякъде, където пожелаете, уверявам ви. Ако искате, можете да презирате всички тях… като моя съпруга, моя принцеса.

Нервно облизвайки устните си, тя усети сладникавия вкус на чая, който бе изгълтала набързо, за да се отърве от него.

— Мислех, още повече след това, което се случи, мислех, че сте се отказал от тази глупост!

Сарканов притегли Джини към себе си. Цялото помещение бе потънало в розова светлина, отразяваща се във великолепния ален орден, закачен на гърдите му.

— Защо наричате това глупост? Не разбрахте ли от самото начало, че съм човек, свикнал всичко да става според волята му? Бъдете разумна, Виржини — прекрасна, зеленоока руска циганко! Помислете за гордостта си! Искате ли хората да си мислят, че се влачите по петите на мъжа, който ви е отвлякъл и ограбил, изоставяйки ви след това, сякаш сте някоя най-обикновена селянка?