Розмари Роджърс - Джини

Докато изричаше тези думи, той я притискаше към себе си и тя бе безсилна да му се противопостави.

— Не съм някой брутален, груб американец, за да искам да ви имам против волята ви. Мисля, че с времето ще започнете да копнеете за прегръдките ми. Сигурен съм, че в този момент искате да ви целуна…

Дали, съгласявайки се да вечеря с принца, Джини си бе давала сметка за това, което щеше да се случи тази вечер? Възможно ли бе, въпреки съпротивата на духа й, да отвърне на тези притискащи се към нейните, настойчиви устни. Целувка, която заличаваше спомена за други целувки. Топли, силни ръце, които я прегръщаха, за да изтрият спомена за други прегръдки. Какво бе казал току-що? Трябвало да бъде разумна.

Джини се остави в ръцете му и притвори очи. Усети как ръката на мъжа нежно започна да гали гърба й и… странно, кожата й настръхна от възбуда. Хлипайки, тя се притисна към принца, без да направи опит да се съпротивлява, когато ръката му се плъзна по раменете й, леко докосвайки гърдите, което накара зърната й да се втвърдят. Гърдите й се повдигаха и спускаха все по-учестено, възбуждани от ласките на мъжките длани. Дори предизвикателните му целувки, които някога толкова я бяха ядосали, разбуждаха спящата в нея страст, която повече не можеше да бъде удържана.

„Не зная какво е станало с мен“, объркана мислеше тя. „Може би наистина съм уличница!“ Спомни си с каква страст се бе отдала на Мишел, след това на Мигел Лопес. Сега сякаш бе неспособна да се противопостави на този руски принц, когото при това бе намразила от пръв поглед заради прекалените волности, които си позволяваше. Което бе още по-лошо, не можеше да скрие, че тялото й откликва на ласките му. „Вярно е, не съм нищо повече от най-обикновена уличница!“ Но с каквито и имена да се наричаше, Джини не можеше да потисне нетърпимата чувствителност на кожата си, която я караше да копнее за силните мъжки ръце, докосващи тялото й.

Иван бе свалил роклята от раменете й и сега се наведе, за да целуне стегнатите, почти момичешки гърди. Джини се вкопчи в него като пияна, с отпусната назад глава. Съвсем бавно я обхващаше някакво чисто сетивно усещане, каращо я да забрави всичко друго, освен желанието.

Колко хубаво бе това малко помещение! Стените — покрити с пищно кадифе, слабата розова светлина, от която сякаш всичко пламтеше. Имаше чувството, че се намира в чаша с розово вино и виждаше как всичко потъваше в бледи, прозрачни цветове.

Неочаквано Иван обви ръка около кръста на Джини, заравяйки устни в косата й.

— Погледни през люка, скъпа — прошепна той. — Виждаш ли колко красив е океанът на чезнещата дневна светлина?

Имаше право. Джини никога не бе виждала подобни цветове. Океанът се надигаше към пламналото небе с неговите алени ивици, след това цветът му неочаквано ставаше турскосин, светлосин или примесен с бледозелено, когато някоя голяма, разпенена вълна се блъснеше в борда на кораба.

— Ти… ти си като океана. Красива… променлива — същество, изтъкано от безброй настроения. И тялото ти има своите приливи и отливи, не е ли така? — Дланите му я галеха, което караше кожата й да тръпне под мъжките пръсти. — О, да. Не съм се излъгал в онази първа нощ, когато те видях да танцуваш. Носиш душа на циганка, преливаща от страст и жар. Отдаваш се само когато си готова за това. А сега е настъпил моментът, прав ли съм?

Дъхът й секна. С тих смях Иван я вдигна на ръце.

Намираше се в сърцето на една аленочервена роза и виждаше как венчелистчетата й се скланяха към нея. Помнеше стихче, написано от един англичанин, Уилям Блейк, което винаги я бе разчувствало. За прекрасната роза, в чието лоно се е загнездил червей и разяжда сърцето й с „потайно тъмната си страст“ чу се да го произнася, притискайки се до Иван.

А той се засмя и обви ръка около талията й.

— Ах, Виржини! Не знаех, че си поетеса. Значи ти си розата? А кой е тайнственият любовник, който я погубва? Аз няма да те любя скришом, миличка. Пред погледите на целия свят ще те направя своя жена, своя принцеса!

Тя се разсмя.

— Но ние не живеем в света на приказките, където принцесите непременно срещат своя принц. Това не са ли ваши думи?

— Паметта ти е също толкова удивителна, както всичко в теб. Но принцът може да бъде и обикновен човек.

По-късно, доколкото си спомняше, към тях се присъедини някакъв брадат мъж, навярно капитанът. Той рецитираше нещо на руски. От време на време някой й превеждаше, а тя имитираше руските думи. Даваше си сметка, че синьо-зелените очи на Иван почти я обезсилваха и усещаше ръката му на кръста си. И тогава, след целия този глупав брътвеж, Иван я вдигна на ръце и я целуна.