Розмари Роджърс - Джини

— Най-сетне имам право да те държа на ръце. Да те взема.

Някак успяха да се доберат до каютата й, а когато сваляше дрехите й, пръстите му я изгаряха като въглени.

— Тази вечер съм камериерка и камердинер едновременно. Тази нощ ти си моя, само моя.

Той поднесе към устните й чаша е някаква чудесна, хладна течност и Джини покорно отпи. Докосванията му засищаха странния глад в кръвта и парещата болка в слабините й. Имаше чувството, че е от огън, цялата й кожа копнееше за докосването на пръстите му. Аленочервени венчелистчета се разтвориха и Джини потъна в дълбините им, усещайки как се затварят над нея.

Когато се събуди, за миг помисли, че лежи до Стив. „Потайно тъмната“ й страст… колко близо до себе си я бе притискал дори и насън!

Когато отвори очи, несекващото люлеене й напомни къде се намира. Но всичко, останало в паметта й от изтеклата нощ, трябва да е било сън, защото в леглото нямаше никого. Меките чаршафи милваха кожата като коприна.

— Съжалявам, че трябваше да те събудя, скъпа моя, но вече почти стигнахме Сан Франциско. Може би трябва да се облечеш, за да посрещнеш уважаемия сенатор и съпругата му?

Джини придърпа ленения чаршаф чак до брадичката.

— Какво правите тук?

Принцът бе напълно облечен и гладко избръснат. Сега, видимо изненадан, той повдигна едната си вежда.

— Любов моя! Сигурен съм, че снощи не си прекалила с шампанското. Ако с това искаш да кажеш, че си забравила за брака, който сключихме вчера вечерта, това много ме натъжава.

— Брак… какъв брак?

Очите й проследиха погледа на мъжа и спряха върху масивните пръстени върху ръката й — единият увенчан с ален рубин, а под него златна халка с инкрустации.

— И двата са малко широки, но ще поръчаме да ги стеснят. Ще разполагаш с толкова бижута, колкото пожелаеш.

Принцът приближи и Джини се взря в него.

— Виржини, малка алена роза, отворила листенца за мен. Караш ме да забравям, че човек не бива да се влюбва в съпругата си. Бих искал все още да сме в океана, при това съвсем сами. С теб мога да обиколя света, без да забележа, че времето минава.

— Значи искате да кажете, че наистина сме женени? Не помня… всъщност спомням си нещо, но тогава не бях съвсем на себе си…

Той седна на леглото до нея, отмятайки кичур коса от слепоочието й.

— Даде съгласието си без никакво колебание, на чист руски език. Сигурен съм, че изобщо няма да ти е трудно да научиш този език. В езика на любовта обаче за теб няма никакви тайни. Виржини — рече той и гласът му прозвуча по-приглушено, — бих искал да ти напомня само как прекарахме по-голямата част от вчерашната нощ, ти и аз. За съжаление вече няма мъгла, която да попречи на влизането ни в пристанището. Мога ли да ти бъда от полза при обличането?

По-късно, докато хванати под ръка с принца, слизаха по люлеещото се подвижно мостче, следвани плътно от граф Черников, Джини имаше усещането, че участва в някакъв странен сън. Опитваше се да си спомни… и спомените сякаш бяха част от същия сън. Бе се оставила на целувките на Иван… рецитирала му бе някакво стихче. След това капитанът ги бе венчал. Иван преведе думите му и тя бе отвърнала с тих глас.

Двама от офицерите бяха влезли в ролята на свидетели, а след това… след това Иван я бе пренесъл на ръце през прага на каютата й и тя пламенно и безсрамно бе отвърнала на милувките му.

— Защо сте толкова нетърпеливи, млади хора? — Гласът на граф Черников бе прозвучал раздразнено. — Можехте да изчакате и да се венчаете както подобава, в църква. Защо избрахте точно вечерта, в която бях неразположен?

— Има неща, които не бива да се отлагат — Иван плътно обви ръка около талията на Джини, която, изгълта без никаква съпротива едно „успокоително прахче“, не пророни нито дума, защото замайващото, странно усещане за немощ я правеше безсилна да се съпротивлява. Какво значение имаше вече? И без друго една част от душата й бе мъртва.

Наричаха я „принцеса“.

— Ах, господин сенатор! Мога ли да ви представя принцеса Сарканова? Венчаха се на борда, едва вчера.

Мащехата й Соня, с обляно от сълзи лице, изглеждаше както винаги. А баща й… но той не бе неин баща, какво да каже за него? Не бе изгубил нищо от чара си. Леко посивелите слепоочия го правеха само по-достолепен.

— Джини! Дете мое!

Той я прегърна, при което Джини долови лек мирис на тютюн и одеколон. Бе ред на Соня да допре за един кратък миг парфюмираната си, все още мокра от сълзи буза до тази на момичето.

— О, Джини! Ако знаеше… но скъпа моя, толкова се радваме за теб!