Розмари Роджърс - Джини

Мъжът коленичи и изруга. Дали пък не бе прекалил? Какво се бе случило? Навярно се преструваше, за да събуди съчувствие.

Отново я разтърси. Кожата й бе ледена. Погали сгърченото й тяло, очаквайки някаква реакция, пък била тя и на погнуса. Лицето й остана безизразно. Джини дори не направи усилие да се извърне както предишната нощ. Проклятие, защо мълчеше? Той я удари, изпитателно наблюдавайки лицето й. Главата й леко клюмна настрани. Като че ли долови слаб звук, идващ от гърлото й, и това бе всичко.

— Проклета уличница, какво ти е? — в упорството й имаше нещо странно. Дали не се бе простудила? Вината си бе нейна, защо не е стояла мирно.

Ругаейки и задъхвайки се, Карл вдигна завивката от земята и започна да разтрива тялото на момичето, доста по-грубо отколкото бе необходимо. Дявол да я вземе. Бе си го заслужила и дори й бе малко. На никаква цена нямаше да я остави да му се изплъзне. Изведнъж му хрумна, че може да я е завързал прекалено стегнато. Сега, очевидно бе, че не в състояние да се съпротивлява, а дори и да го стореше, лесно можеше да я обуздае.

Все още ругаейки, Карл разряза въжетата и щом кръвта нахлу в схванатите й, безчувствени крайници, Джини започна да стене от болка.

— Така, по дяволите. Да сгреем малко кръвта в жилите ти. — Той повдигна главата на Джини, приближавайки към устните й бутилка с вино. Тя покорно отпи, а лицето й се изкриви от болка, когато течността изгори напуканите й устни. Виното бе лошо, но достатъчно силно, за да я удари в стомаха, а Карл я принуждаваше да пие още и още.

Той неочаквано я блъсна назад. Съвсем отпаднала и замаяна, тя протегна нозе под него.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? Сигурно не лежиш така, когато ти плащат, или? Слушай… — мъжът я сграбчи за една къдрица и злобно я придърпа — за какво мислиш, че си тук? Не искам нещо, което не си правила по-рано за пари или дори безплатно. Така ли лежеше, когато Морган, този кучи син, те обладаваше? Чуй ме… — лицето му бе съвсем близо до нейното — ако не ми дадеш да разбера, че се радваш да ме видиш, тогава просто ще те вържа, но този път още по-стегнато и ще те оставя тук един-два дена.

Тя най-сетне реагира. Поклати глава със затворени очи и се опита да каже нещо. Гласът й бе само хриптящ шепот.

— Не! Не…

— Какво, кучко? Кажи го! Кажи: „Не ме изоставяй, Карл, искам те, искам да…“

— Не ме… изоставяй… — дишането й бе повърхностно и учестено, очите й оставаха затворени. Той се разсмя и с цялата тежест на тялото си се отпусна върху нея. Ръцете му не намираха покой, сякаш не можеха да се наситят на допира с кожата й… всички тези скрити места, които преди никога не бе имал възможността да докосне.

— Кажи го! Искам да изречеш тази дума, убеден съм, че знаеш за какво говоря. Уличница! — Вонящият му на вино дъх я блъсна в лицето. Мъжът започваше да се задъхва, не успявайки да обуздае желанието си.

През цялото време след ужасът от изминалата нощ Джини бе като замаяна. Нито тялото, нито духът й бяха способни на някакво усилие. Дори когато чу Карл да се завръща, бе неспособна да издаде някакъв звук или да помръдне.

Но сега, когато кръвта отново бе съживила крайниците, а виното изгаряше вътрешностите й, тя отново осъзна случилото се. Болката и унижението, които й бе причинил, се завърнаха. Тялото й се размърда под неговото, очите й се отвориха и съзряха поруменялото му лице. Бе й причинил болка, бе я изнасилил. Том Бийл се бе завърнал, за да си отмъсти…

Усещайки хриптенето и трескавите й движения под себе си, Карл помисли, че най-сетне му се е отдало да я обуздае. Малката повлекана, бе успял да я накара да изпита удоволствие и то против собствената й воля! Тази мисъл го извади от равновесие. Задъхвайки се, той се зае с остатъка от дрехите й. Желаеше я… точно сега… Искаше да го направят. Тя се извиваше под него, хриптейки на испански нещо неразбираемо. Тогава неочаквано всичко се пръсна с оглушителен шум. Вик — неговият вик? Ослепителна, пробождаща болка, а след нея — нищо.

Джини, събрала всичките останали й сила и отчаяние, го бе ударила по главата с единствения предмет, който се бе оказал под ръка — счупена винена бутилка. Все още бе малко объркана, смяташе, че нападателят й е Том Бийл. Но той е мъртъв… или не? С нож в гърлото. Кой беше този човек?

Някак успя да се извие изпод тежкото му тяло. Усещаше кръвта, която шуртеше от главата и слепоочията му. Колко много кръв бе изтекла за това кратко време! Цялата бе в кръв, а пръстите и гърдите й бяха нарязани от малки стъкълца. Странно колко безчувствена бе. Духът й бе също толкова замаян, колкото тялото.