Розмари Роджърс - Загубена любов, последна любов

Съвсем неочаквано, като че борбата помежду им я бе изтощила напълно, Джини се отпусна в един стол, притискайки очи с побелелите си от напрежение пръсти, сякаш самата тя бе дете.

— О, Стив, недей! Не започвай отново своите игрички на котка и мишка, не сега! Твърде съм уморена, не разбираш ли? Аз… аз…

Преди да успее да реагира, той бе сграбчил китките й, отстранявайки ги от очите й, започнали да се пълнят със сълзи, които тя повече нямаше сили да възпре.

Гласът му бе неумолим като хватката на пръстите му.

— Ти… какво, Джини? За бога, защо най-сетне не се промениш и не бъдеш откровена с мен? А също и със себе си? Боже! Ти си една безнадеждно нещастна жена, това е изписано на лицето ти. И причината за това не е само в децата. Мисля, че — погледни ме, Джини! — това, че взех децата, просто те разгневи. А може би ти даде и мотив да продължиш да живееш… само това — да ги вземеш на свой ред от мен, да ме сломиш?

Тя вече трескаво клатеше глава, отхвърляйки хладната му логичност.

— Не, грешиш! И ти нямаш… нямаш право да се ровиш, нямаш…

— Какво е това, Джини? Заради Ричард ли? Още ли го обичаш? Да не би да се чувстваш наранена, смятайки, че той те е отхвърлил?

Стив пусна ръцете й също толкова неочаквано, колкото ги бе сграбчил и тя се свлече, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— По дяволите! — гласът на Стив извираше някъде високо над нея и през цветната пелена от сълзи Джини едва успя да различи, че той се бе отдалечил, сякаш не понасяше повече да стои близо до нея. Тя долови звъна на бутилката и чашата му, а след това и неговия глас — отново овладян и безчувствен:

— Току-що пристигам от Истанбул, Джини. Научих, че Ричард е в безопасност. Заминал е с жена си, сестрата на бившия султан, и техния син да живеят в Персия. Говорих с генерал Игнатиев, който по това време се връщаше в Русия. От него научих, че си отплувала за Франция или Петербург — не беше напълно сигурен. Той ме осведоми също за обстоятелствата около твоя… „развод“. — Гласът на Стив бе станал студен, без да издава нищо от чувствата му. — Доколкото разбрах, Ричард Ейвъри не се е развел с теб, защото го е искал, а в интерес на твоята безопасност. Но той изпитвал и чувство на отговорност — така ми казаха — към майката на своя син, да не говорим за самото дете. Изглежда той не е лишен от известна чувствителност, която, убеден съм, ти си доловила.

Джини не бе сигурна дали не е издала някакъв сподавен звук на протест. Усети пъхнатата в треперещите й ръце чаша.

— Изпий това! — сухо рече Стив. — Само коняк е, не е отрова. И няма нужда да се свиваш като бито куче. Ако възнамерявах да те убивам, щях да го сторя много по-рано.

Гласът му я стресна, карайки я да се изправи и да направи опит да се овладее, за да му даде подобаващ язвителен отговор, но следващите му думи я накараха да замълчи.

— Притежавам едно писмо, всъщност още запечатано, което е било предадено на генерал Игнатиев от Ричард Ейвъри. Адресирано е до теб и, предполагам, съдържа някои обяснения, които биха могли да те накарат да се почувстваш по-щастлива, отколкото изглеждаш сега. Бях решил да го оставя на братовчед ти, но тъй като с теб се натъкнахме един на друг…

Джини отпи голяма глътка и едва не се задави с коняка, който изгори гърлото й като течен огън. Това поне й помогна да си възвърне гласа.

— Не. Не искам да го чета. Аз… благодаря ти, че си го донесъл, но аз… не мисля, че има някакъв смисъл… това вече няма значение за мен.

Тя се насили да погледне Стив и откри през сълзи, че мрачните му очи не се откъсват от нея. В тях не се четеше нито гняв, нито презрение или укор, а само известно любопитство, може би. Това й даде сили да довърши:

— Аз го обичах… или поне той предизвикваше у мен такова усещане… за известно време. Беше мил и внимателен с мен. Караше ме да се чувствам така, сякаш бях единствената жена на света — закриляна и глезена. Тогава не можех да виждам и, бог ми е свидетел, имах нужда от утеха и разбиране! Но когато всичко свърши… Почувствах се празна, но свободна! Макар и да изпитвах известна вина за това. Ти няма да разбереш…

— Нима? — Той седна недалеч от нея и Джини го чу да въздиша дълбоко. — И аз срещнах една жена. Казваше се… Няма значение. Мислех те за мъртва и се обвинявах, че съм те убил. Моята проклета, безразсъдна гордост бе причината да предизвикам Андре Делери на дуел. А след това напуснах Куба, пътувах много и… тогава я срещнах.

— И? — гласът й бе едва доловим шепот, който се боеше да не скъса тънката нишка на общуването помежду им. Тя по-скоро усети, отколкото видя как Стив извърна лице от огъня, за да я погледне.