Розмари Роджърс - Загубена любов, последна любов

— Така ли? — каза Фредерик и се приближи.

Стив стоеше спокойно с отпуснати ръце, но стойката му беше като на планински лъв, готвещ се за скок.

— Да — каза той. — И случайно децата са при мен. Джини трябваше да ми каже, че няма търпение да ги види. А що се отнася до другия… научих за допълнителните петстотин лири, които е трябвало да бъдат заплатени на един от твоите наемници за моята смърт. Не беше много трудно да го накарам да проговори.

— Опитваш се да ме оплетеш в думите си, но няма да успееш. Ще сложа точка на глупавото ти многословие.

Острието на шпагата трепна и Джини изпищя. „Не! “ — Сега тя ридаеше, опитвайки се да направи думите си разбираеми.

— Не… не правете това! Фредерик, недей, той ще те убие! Аз съм го виждала… как уби друг мъж на палубата на един кораб. Мъж, който… който бе мой съпруг. Той държеше сабята, а Стив бе с голи ръце, но независимо от това успя… успя да го убие! — Споменът я накара да захапе свитите си в юмрук пръсти, за да спре надигащото се гадене — същото както някога, на заливаната от вълните палуба с кървавия труп на принц Иван Сарканов в краката й.

Фредерик Мец се поколеба за миг и в този момент, освобождавайки тегнещото помежду им напрежение, гласът на Пиер Дюмон прогърмя сякаш от небето:

— Какво значи всичко това?

— Фредерик, надявам се, че възнамеряваш да прибереш шпагата си, след като вече разбра кой е господинът. Искам да те попитам и защо водиш братовчедка ми толкова късно.

— Фредерик — нетърпеливо рече Джини, докосвайки ръката му, — моля те, всичко е наред. Трябва да ми повярваш… Съжалявам, вината беше моя!

Пиер слезе по стълбите по халат. Лицето му имаше строго изражение и, обръщайки се към Джини, бе лишено от съчувствие.

— Напълно съм съгласен, че трябва да съжаляваш! Ще си поговорим насаме по-късно, нали, братовчедке? Но засега… — той хвърли въпросителен поглед към Фредерик, който започна да отстъпва, промърморвайки някакво извинение.

— Да не забравиш пистолета си? — със задоволство рече Стив. Очите му все още не се обръщаха към Джини. Пиер подаде малкия „Деринджър“ на собственика му.

— Мисля, че утре ще сме в състояние да поговорим по-разумно. Слугите скоро ще се събудят, ако вече не са го сторили, и си мисля — гласът му прозвуча злокобно, — че е време да оставим насаме господин Морган и неговата съпруга, за да поговорят насаме.

Фредерик си тръгна засрамен, а Пиер — предателят! — предпазливо му помаха от вратата на малката библиотека, гледаща към предверието.

— Предполагам, че вие двамата бихте искали да поговорите насаме, независимо от ранния час? Бихте могли, разбира се, да позвъните, в случай че имате нужда от нещо. В шкафа има ликьор, въпреки че… — очите му пронизваха Джини като ножове — тя никога не ги бе виждала такива. — Не мисля, че моята скъпа братовчедка има нужда от още алкохол. Така че, ще се видим утре, след като всички си отпочинем и се успокоим.

Неспособна да се успокои и да намери подходящи думи, Джини бе останала насаме със Стив и легналото помежду им мълчание.

Той не може да ми стори нищо, няма да посмее! А когато обясня на Пиер, той ще разбере. Какво имаше предвид с приказките за някакви наемни убийци?

Тя все още мълчеше, заслушана в прашенето на дървата в камината. Тишината тегнеше като камък. Стив си наля питие, без да предложи и на нея.

Как смееше отново да нахлува в живота й по толкова арогантен начин, като че никога не го бе напускал… в нейния дом, държейки се така, сякаш все още имаше някакви права над нея? Сякаш я притежаваше! Джини усети как сърцето й заблъска лудо, свивайки се от страх и гняв едновременно. Тя нямаше да му даде да разбере колко смутена и объркана се бе почувствала! Нямаше да се предаде! Независимо от онова, което щеше да й каже или направи, тя нямаше да се предаде отново!

Видя как той се обърна, сега с чаша в ръка, удостоявайки я със загадъчен поглед. Улови се, че го наблюдава, неспособна да каже или направи каквото и да било, и си наложи да устои на погледа му. Пряко волята си забеляза наситено синия цвят на очите му, които изглеждаха още по-тъмни заради сянката, хвърляна върху тях от дългите мигли. Все едно го виждаше за пръв път. Те бяха двама преценяващи се един друг непознати и Джини с изненада осъзна, че и той я гледа, сякаш никога преди не я бе виждал.

Господи, колко красив бе! Въпреки белега, оставен от сабята на Иван Сарканов и новия — на слепоочието му… а може би именно заради тях. Неканената мисъл, проблеснала в главата й, подразни Джини и тя скръсти ръце в скута си. Разбира се, трябваше да си спомни, че познаваше Стив твърде добре! Изглежда с нищо не бе по-добра от останалите жени, които винаги се бяха заглеждали подире му! А той… очите му, които все още я наблюдаваха, не издаваха нищо.