Розмари Роджърс - Загубена любов, последна любов

Облягайки се върху плюшената тапицерия, на Джини й се стори, че същото странно изражение премина отново през красивото лице на Фредерик.

— О… не мисля, че трябва да се терзаеш за това. — След миг добави: — Способен съм да се грижа за теб. Не се притеснявай, винаги нося пистолет и бастун с шпага със себе си. И минавам за майстор с тези оръжия.

Вечерта мина много бързо. Джини се забавляваше. Пи шампанско и яде хайвер. Изпи доста шампанско през антрактите и се смя през цялата вечер.

През един от антрактите към тях се приближиха няколко души, които Джини едва познаваше, а след това вечеряха заедно. За Джини това бе една превъзходна, разюздана вечер, точно от каквато имаше нужда!

— Да, скъпа! — каза меко Фредерик и тя облегна глава на рамото му, докато каретата трополеше по разбития път. Той я прегърна и усети съблазнителните й гърди, изложени на показ от ниското деколте на новата й рокля.

Защо винаги позволявам волности на мъжете? Колко ли шампанско изпих? — помисли си Джини и, унасяйки се, му позволи да я докосва. Но след като тя не му отвръщаше, той спря, просто държейки я в прегръдките си.

Пътят бе дълъг и Джини ту заспиваше, ту се събуждаше:

— Няма ли още шампанско? — измърмори, и Фредерик извади една студена бутилка от отсрещната седалка.

— Виждаш ли… опитвам се да удовлетворя всяко твое желание — галантно рече той.

Може би никога не бе оценявала Фредерик досега. Опита се да му го каже между пръските от шампанското и уюта на кикотенето им, а той се усмихна и погали рамото й.

— Ах… Както виждаш, внесе толкова смях и възбуда в моя живот. Когато баща ми беше жив, имаше само учене, учене, учене и работа, работа, работа. С теб се научих да играя, нали?

— Всеки трябва да играе и всеки трябва да се научи да се смее! Джини не искаше да се замисля за това, предпочиташе да бъде щастлива, вместо тъжна. След още една чаша шампанско тя каза:

— Фредерик… скъпи, мили Фредерик!

— А, ето че пристигнахме. Надявам се, ще се намери някой, който да те въведе? Аз ще изчакам, разбира се.

— О, Пиер ще бъде много ядосан! Няма ли да влезеш и… да обясниш? Бъди галантен и поеми цялата вина.

— Да, да! Ще поема цялата вина — Той я заведе до вратата, опитвайки се да спре смеха й, в случай, че Пиер чуе и слезе да й се кара.

— Трябва да почукам, но не много силно, за да не събудим Пиер.

Чукчето на вратата изхлопа шумно и накара Фредерик да трепне.

— О, скъпи, сега пък се разхълцах. Може би пих повече шампанско. Старата ми бавачка винаги казваше…

— Мисля, че ти стига толкова шампанско — каза сериозно Фредерик и Джини вирна нос:

— Надявам се, че няма да бъдеш отегчителен! — тя почука отново и чу резето отвътре да се плъзга. — Виждаш ли, някой се събуди и ще ми дадат още шампанско, щом ти не искаш.

Тя почти падна в тъмнината на антрето и една твърда ръка я задържа за рамото.

— Фредерик, обеща да влезеш, не си ли спомняш? Ще пием още шампанско…

И тогава, сякаш от най-мрачните й кошмари, чу гласа, който най-малко бе очаквала, да казва любезно:

— Разбира се, заповядайте, господин Мец. Както разбирам, вие сте господин Мец? И моля, затворете вратата след себе си.

Той я пусна, за да запали лампата, и Джини изведнъж се разтрепери, сякаш я бяха полели със студен душ.

— Стив? — Джини се облегна на стената, за да се задържи права.

— Не очакваше да ме видиш жив отново — гласът му бе студен и язвителен, като острие на нож, прерязващо нервите й. Парализираше я.

Фредерик каза:

— Вие сте нейният… нейният…

Колебаеше се и Стив го прекъсна спокойно:

— Нейният съпруг. Страхувам се, че да. Поне за момента. Много мило от ваша страна да доведете Джини вкъщи, господин Мец. Предполагам, че и с нея сте били мил.

— Как така сте тук? Няма да ви позволя да я нараните!

Тя не можеше да помръдне, нито да мисли. Видя, че Фредерик да изважда пистолета си. С леко и бързо движение Стив го обезоръжи и захвърли пистолета зад себе си.

— А сега следва шпагата. Вие сте цял оръжеен арсенал, господин Мец! За да пазите жена ми, или за да ви бъде вярна?

— Ако е необходимо — каза Фредерик с глас, който Джини не бе чувала. — Ще те убия.

Острието проблесна злобно на светлината на лампата. Стив се изсмя меко и Джини замръзна.

— Мислиш да свършиш работата, която твоите платени убийци не успяха? — През лицето на Фредерик пробягна тръпка и Стив каза, без да го изпуска из очи: — О, да, знам това. Случайно се разминах по пътя за Девон с каретата, която откарваше децата ми. Единият от тях ми махна, иначе нямаше да ги забележа.