Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Аз мисля, че самият Зигмунд Фройд — ако би могъл лично да присъствува, та макар и незримо, като привидение — би изпитал силно вълнение при слушането на тази история, която така лесно се поддаваше на интерпретация в духа на „едиповия комплекс“, и то още при завръзката с това дете, което посяга да нахлузи обущата на бащата. Та нали „да смъкнеш обущата на баща си“ означава да заемеш мястото му край майката. Неравна борба, осеяна с призраците на смъртта. Ето: да „окачиш“ някого не значи ли да го „обесиш“? А къде е лежало детето: „на земята“ или „в земята“? Дори да възникнеха съмнения спрямо подобно тълкуване, те биха отпаднали, ако се разчетеше, както трябва, това „угаснало“, което дава на драмата толкова трагична развръзка: „да угаснеш“ и „да умреш“ са синоними. „Угасна в прегръдката господня“, четем в некролозите, които нашите италианци разлепват по стените. Побеждава по-силният, по-зрелият за живота. Побеждава в полунощ, в часа, когато бродят духовете… И преди смъртта — мъчението: завъртял му главата, дърпал му ушите, смачкал му носа…

Няма много да се увличам в това непозволено практикуване на психоанализа. Има си специалисти: „Videant consules!“ („Нека се заемат отговорните лица!“ — римска поговорка).

Но ако „глъбинното“, подсъзнателното е превзело „фантазийния бином“, служейки си с него за инсценировка на своите драми, поставя се въпросът: откъде точно то се е вмъкнало вътре. Мисля, че пролуката е резонансът, събуден в детското съзнание от думата „обуща“. Всички деца обичат на игра да надяват обущата на татко и мама. За да бъдат „те“. За да станат по-високи. Но също — просто да бъдат „други“. Преобличането като игра — освен своето символично значение — е винаги забавно поради гротесковото въздействие, което поражда. То си е театър: преобличането в чужди дрехи, играенето на роля, вживяването в друг нечий живот, откриването на нови жестове. Жалко, че, общо взето, само през карнавалното време е позволено на децата да обличат татковото сако или бабината фуста. А би трябвало в къщи винаги да има по един кош с излезли от употреба дрехи, които да служат за играта на „маскиране“. Детските градини в Реджо Емилия за тази цел притежават не по един кош, но по цяла стая гардеробна. В Рим на улица „Санио“ има един битпазар, където се продават най-различни дрехи, като например излезли от мода вечерни облекла; там ходехме, когато дъщеря ни беше малка, за да попълваме запасите на гореспоменатия кош. Нейните другарки бяха особено обикнали дома ни именно поради този кош.

Защо детето „свети“? Най-очевидната причина би трябвало да потърсим в аналогията: окачено на електрическата крушка като лампа, детето започва да се държи като лампа. Но това обяснение щеше да бъде задоволително, ако детето беше „светнало“ в същия момент, в който бащата го беше „окачил“. Точно в този момент обаче разказът не отбелязва никакво „светване“. Ние виждаме, че детето „цялото светело“ едва след като е паднало на земята. Аз мисля, че ако детското въображение е имало нужда от известно време (само няколко мига), за да открие аналогията, то това се е случило, защото аналогията не се е проявила веднага видяна — разказвачът „вижда“ детето „окачено“, вижда го „светнало“, — а е протекла по-напред по „оста на селекция“, по оста на „словесния подбор“. Докато разказът е протичал, в главата на детето се е вършела отделно друга работа около думата „окачено“. Ето веригата: „окачено“, „включено“, „светнало“. Словесната аналогия и непроизнесената гласно рима са накарали да щракне също аналогията с видимата картина. Накратко казано, извършила се е работа по „кондензиране на образите“, която доктор Фройд — все същият пусти виенчанин! — е описал така добре в труда си върху творческите процеси по време на съня. От тази гледна точка разказаната история наистина приема вид на „сънуване с отворени очи“. Такава е цялата й атмосфера, уклонът й към абсурдност, натрупването на темите.

От тази атмосфера излизаме посредством опитите на бащата да „угаси“ „детето електрическа крушка“. Вариациите на тази тема са натрапени от аналогията, но те се разгръщат многопланово. Тук е привнесен както опитът от привичния жест, с който се загасява лампата (отвинтва се самата крушка, натиска се копче, дръпва се шнурче и т.н.), така и опитът, натрупан от контакта със собственото тяло (от главата се преминава към ушите, към носа, към пъпа и т.н.). На този етап играта придобива колективен характер. Главният разказвач е изиграл ролята само на детонатор, а взривът е повлякъл всички. Неговия резултат кибернетиците биха нарекли „амплификация“.