Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Градските деца често са принудени да работят с действуващи лица, които те не познават лично. По-късметлии от тях са селските деца: те не са принудени да мислят за някакъв неопределен фурнаджия, но веднага си мислят за фурнаджията Джузепе (друго име аз и не бих могъл да употребя: баща ми беше фурнаджия и се казваше Джузепе) и последният веднага им помага да въвеждат в разказа познати лица, роднини и приятели. Така играта веднага става много по-забавна.

В споменатите вече статии от вестник „Паезе сера“ аз бях формулирал следните въпроси:

— Какво би станало, ако остров Сицилия си изгубеше копчетата?

— Какво би станало, ако на вратата ви би почукал крокодил, молещ ви за малко розмарин?

— Какво би станало, ако асансьорът ви се провалеше до земния център или изхвръкнеше чак до Луната?

Само третата тема по-късно ми се превърна в истински разказ с главен герой сервитьорът от един бар.

С децата се случва същото. Най-голямо забавление се получава, когато се формулират най-шутовските и неочаквани въпроси: то е именно затова, защото последвалата работа, тоест развиването на темата, е само усвояване и продължение на вече направено откритие. Макар че се получават понякога и случаи, когато темата, съвпаднала с личния опит на детето, оказала се съзвучна с обстановката, в която то расте, с обкръжението му, подбужда детето да навлезе в нея самостоятелно, да пристъпи към вече изпълнената с познато за него съдържание действителност откъм необикновената й страна.

Неотдавна в едно средно училище аз и децата формулирахме заедно такъв въпрос: „Какво би станало, ако на телевизионната викторина «Рискувай всичко» като участник се явеше един крокодил?“

Въпросът се оказа много продуктивен. Той като че ли ни разкри нов зрителен ъгъл, под който да гледаме телевизия и от който да съдим собствения си опит на телевизионни зрители. Наяве изскочиха какви ли не смешни предложения за инсценировка, като почнем например от разговора между крокодила, който настоява да бъде допуснат до състезанието като специалист по ихтиология, и напълно шашнатите чиновници от телевизионния театър на булевард „Мацини“. В самите излъчвани състезания крокодилът се проявяваше като непобедим. При всяко удвояване на залагането той си глътваше най-спокойно по един от конкурентите, без дори да се сети после да пролее сълзи. Накрая изяждаше и водещия — Майк Бонджорно, но на свой ред крокодилът биваше изяден от помощничката на водещия — хубавата Сабина, на която децата бяха пламенни поклонници и на всяка цена искаха да я изкарат финалистка победителка.

По-късно аз преработих разказа и със значителни изменения го включих в книгата си „Новели, изработени на машина“. В моя вариант крокодилът е експерт по котешкото акане, наистина фекална материя, но този натурализъм придаде на разказа демистификационна функция. В края на разказа Сабина не изяжда крокодила, но го заставя да изплюе в обратен ред погълнатите жертви.

Струва ми се, че не се намираме вече в областта на безсмислицата. Намираме се по най-очевиден начин в друг етап: при употребата на фантазията за установяване на активна връзка с действителността.

Светът може да бъде гледан от височината на човешки бой, но също от задоблачни висоти (във века на самолетите това не е трудно). В действителния живот може да се влезе през главния вход, но може да се промъкнеш в него — и колко по-забавно е това! — през едно прозорче.

Тази малка глава е само продължение на предшествуващата. Отделих я, защото твърде много ме блазнеше мисълта, че дядото на В. И. Ленин — бащата на Мария Александровна Улянова — заслужава да стои в заглавие.

Селският дом на Лениновия дядо се извишава недалеч от Казан, столица на Татарската АССР, върху една баирчинка, в чието подножие тече малка рекичка, носеща по своята повърхност весели колхозни патета. Околността е красива и там аз съм пил хубаво вино, гостувайки у мои татарски приятели. Трите големи прозореца на всекидневната гледат към градината. Децата, между тях и Володя Улянов, бъдещият Ленин, обичали да се промъкват в дома и да излизат през прозорците вместо през вратата. Мъдрият доктор Бланк (баща на Лениновата майка) не само че не забранявал на децата това невинно забавление, но бил наредил да поставят под прозорците здрави пейки, та децата да стъпват на тях при своите провирания, без да рискуват да си счупят вратлетата. Според мен такова поведение е истински образец за това, как трябва да се поставяме в услуга на детското въображение.