Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Докато търсят все нови варианти, децата се оглеждат взаимно, като търсят в тялото на съседа изходна точка за нова находка. Сегашното се намесва в разказаното, неговите форми подсказват нови значения в един процес, който има известна аналогия със способността на римата да диктува на поета, докато последният работи, значения, които, така да се каже, са извън лирическата ситуация. Описаните жестове също са в рима, макар и не според звука. Това са съседни рими, тоест най-простите, както е и справедливо да бъде при детски стихчета.

Заключителният вариант „изул му обущата и то угаснало“ представя още по-решително скъсване с атмосферата на сънуването. И това е логично. Именно бащините обуща са държали детето в „светнало“ състояние, нали от тях всичко е започнало: достатъчно е да му се изуят обущата и светлината ще изчезне, разказът може да свърши. Зародишът на логическото мислене е направлявал магическия инструмент — „татковите обуща“ — в направление, което е противоположно на първоначалното.

От момента, в който децата правят това откритие, те въвеждат в свободната игра на въображението математически елемент „обратимост“ — засега само като метафора, не като понятие. До понятието те ще дойдат по-късно, а междувременно приказният образ, както се вижда, е създал вече основата за структурирането на понятието.

И още една последна забележка (разбира се, само случайността я поставя на последно място): тя засяга втъканите в разказа ценностни критерии. Прочетена от тази гледна точка, историята е разказ за наказаното непослушание — всичко, издържано в рамките на прекалено традиционен културен модел. На бащата се дължи послушание и той има правото да наказва. Цензурата на обкръжаващата среда се е намесила, за да сдържи разказаното в пределите на семейния морал. Намесата на последния наистина дава право да кажем, че върху тази история „са положили ръка и небето, и земята“: подсъзнанието с неговите конфликти, опитът, паметта, идеологията и, разбира се — словото във всичките му функции. Едно чисто психологическо или психоаналитично прочитане не би било достатъчно, за да осветли значението на разказа от различните му страни, както, макар и накратко, аз се опитах да сторя.

„Хипотезите — пише Новалис — са като мрежи: хвърляш мрежата и рано или късно все нещо ще се хване.“ Нека веднага приведа прочутия пример: какво би станало, ако някой човек се събудеше, превърнат в отвратително насекомо? На този въпрос е отговорил с присъщото му майсторство Франц Кафка в разказа „Метаморфоза“. Не твърдя, че този разказ се е родил като отговор точно на този въпрос, но факт е, че трагедийната ситуация в него се създава именно като следствие на една напълно фантастична хипотеза. Вътре в тази хипотеза всичко става логично и човешки разбираемо, изпълня се със смисъл, който се поддава на различни тълкувания, а символът заживява със свой самостоятелен живот, пригаждащ се към множество реални ситуации.

Техниката на „фантастичните хипотези“ е крайно проста. Тя е изградена във формата на неизменния гореспоменат въпрос. „Какво би станало, ако…“

За да се формулира въпросът, се вземат първите паднали ни подръка подлог и сказуемо. Тяхното съчетание ни снабдява с хипотезата, върху чиято основа може вече да работим.

Да кажем, подлогът е „Реджо Емилия“, а сказуемото — „летя“: какво би станало, ако град Реджо Емилия почнеше да лети?

Да кажем, подлогът е „Милано“, а сказуемото „обкръжен от морето“: какво би станало, ако Милано внезапно се намереше обкръжен от морето? Ето две положения, в рамките на които повествователните събития могат сами по себе си да се множат до безкрайност. За да се запасим с подръчен материал, можем да си представим как различни лица реагират на необикновената новина, да си въобразим най-различните произшествия, свързани с едното или с другото събитие, или възникналите около тях спорове. Така би се получила полифонна история — роман в стила на последните работи на Палацески. За главен герой бихме могли да изберем например някой малчуган, около когото като в панаирска въртележка да се завърти приключенска вихрушка от най-непредвидени събития.

Забелязал съм, че селските деца, поставени пред подобна тема, приписват първото откриване на новината не другиму, а на селския фурнаджия. Той става най-рано от всички, дори по-рано от клисаря, който трябва да удари камбаната за ранната литургия. В града откритието прави нощният пазач. В зависимост от това, дали у децата е по-силно развито гражданското чувство или привързаността към семейството, пазачът съобщава новината на кмета или на жена си.