Джани Родари - Приключенията на Лукчо

Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство. Трябва веднага да ви кажа, че това бяха добри, но твърде нещастни хора.

Какво искате, щом някой се роди лук, често си има работа със сълзи.

Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.

— Боже мой, как мирише на лук! — казваха те и подвикваха на кочияша да кара по-бързо.

Един път из тези места трябваше да мине и владетелят принц Лимон. Придворните се безпокояха за неговия нос.

— Какво ще каже негово височество, когато усети миризмата на бедняците?

— Бихме могли да ги парфюмираме — подсказа главният церемониал майстор.

Веднага една дузина лимончета бяха изпратени, за да парфюмират бедняците. Те оставиха в къщи сабите и оръжието си и помъкнаха варели и пръскачки. Варелите бяха пълни с одеколон, парфюм от теменужки и българска розова вода, най-хубавата в света.

Лукан, децата му и неговите роднини бяха извадени от бараките и наредени покрай стените. Напръскаха ги така добре, че Лукчо съвсем настина.

Изведнъж засвири тръба и владетелят пристигна, следван от свита лимони и лимончета. Принц Лимон беше облечен в жълто от главата до петите. Носеше жълта шапка, на която имаше златно звънче. Лимоните от свитата пък имаха сребърни звънчета, а лимончетата от по-долен разред — пиринчени. Чуваше се такова дрънчене, че хората се стичаха, като мислеха, че пристига цирк.

Лукан и Лукчо бяха в първата редица и хората зад тях ги блъскаха и ръгаха в гърба.

За да си отвори място, бедният старец започна да вика:

— Назад! Назад!

Принц Лимон го чу и кипна.

Той се спря пред Лукан, тропна с кривото си краче и строго му се скара:

— Какво сте се развикали „Назад! Назад!“? Не ви ли харесва, че моите верни поданици се блъскат, за да ме видят?

— Ваше височество — му пошепна главният церемониалмайстор, — този човек ми се вижда опасен смутител на реда. Няма да е зле да го поставим под наблюдение.

Веднага един стражар почна да следи Лукан със специален далекоглед за следене смутителите на реда. Всеки стражар имаше по един такъв далекоглед.

Горкият Лукан позеленя от страх.

— Ваше величество — се опита да каже той, — блъскат ме!

— И добре правят! — изрева принц Лимон. — Така трябва!

Тогава главният церемониалмайстор се обърна към тълпата и каза:

— Любими поданици, негово височество ви благодари за вашата привързаност и за блъскането. Блъскайте се, граждани, блъскайте се по-силно!

— Но те ще се стоварят върху вас! — опита се да каже Лукчо.

Веднага един стражар почна да следи и него с далекогледа си. Тогава Лукчо се измъкна, като се провря между краката на гражданите.

Отначало гражданите не се блъскаха много, за да не се контузят, но главният церемониалмайстор хвърляше към тях такива страшни погледи, че тълпата започна да се вълнува като вряща вода в казан. Блъсканицата се засили толкова, че Лукан стъпна право върху краката на принц Лимон. Негово височество, който имаше мазоли, видя всичките звезди на небесния свод без помощта на придворния астроном. Десет лимончета от долен чин се хвърлиха веднага върху нещастника Лукан и му поставиха белезници.

— Лукчо! Лукчо! — викаше старецът, докато го отвеждаха.

В тая минута Лукчо беше далече, но тълпата около него знаеше вече всичко. Дори, както бива в такива случаи, знаеше и нещо повече.

— Добре че го арестуваха, искаше да намушка с нож негово височество.

— Какво ще ми разправяте, той имаше картечница в малкия си джоб.

— В малкия си джоб ли? Хайде де, това не е възможно!

— Нима не чухте гърмежите?

Всъщност гърмежите бяха от ракетите в чест на принц Лимон, но хората се изплашиха толкова много, че се разбягаха кой накъдето види, понеже се страхуваха от лимончетата.

Лукчо искаше да каже на хората, че в джоба на баща му има само една угарка от евтина тосканска пура, но после реши, че ще е по-добре да мълчи. Бедният Лукчо! Той като че ли започна да недовижда с дясното си око. Оказа се, че там имаше една сълзичка, която искаше да се търкулне на всяка цена.

— Глупачка! — каза й Лукчо, като стисна зъби, за да си даде смелост.

Сълзичката се уплаши, обърна се кръгом и не се показа повече.