Сълзичката се уплаши, обърна се кръгом и не се показа повече.
Накратко казано, Лукан беше осъден на доживотен затвор. Нещо повече, той трябваше да остане в затвора и след смъртта си, защото в затвора на принц Лимон имаше и гробища.
Лукчо отиде да го навести и го прегърна:
— Бедни ми татко! Затвориха те като престъпник заедно с най-лошите разбойници.
— Сине мой, ти нищо не разбираш — каза Лукан нежно. — В затвора днес лежат най-добрите хора.
— А какво лошо са направили?
— Нищо лошо. Затова са в затвора. Принц Лимон не харесва добрите хора.
Лукчо се замисли за миг и му се стори, че е разбрал.
— Тогава чест ли е за един човек да стои в затвора?
— Понякога да. Затворите са за крадците и убийците, но откакто управлява принц Лимон, убийците и крадците са в неговата свита, а в затвора отиват добрите граждани.
— Аз искам да стана добър гражданин — реши Лукчо, — но не искам да попадна в затвора. Ще дойда тук и ще освободя всички ви.
— Не си въобразявай много — усмихна се клетият старец, — няма да бъде толкова лесно.
В този момент дойде Лимона-тъмничар и ги предупреди, че времето за свиждане е изтекло.
— Лукчо — каза тогава бедният затворник, — ти си вече голям и можеш да се грижиш за себе си. За майка ти и за братчетата ти ще се грижи чичо ти Лук. Стегни се за път и тръгни по света да се учиш.
— Но аз нямам книги, а нямам и пари, за да си купя.
— Няма значение, ще изучаваш само един предмет — негодниците. Щом срещнеш някой насилник, спри се и го изучи добре.
— А после какво ще правя?
— Когато му дойде времето, сам ще се сетиш.
— Хайде, хайде — изръмжа Лимон-тъмничар, — стига сте дрънкали. А ти, сополанко, не се навъртай наоколо, за да не влезеш и ти в дранголника.
Лукчо искаше да му отговори както трябва, но реши, че няма смисъл да се остави да го затворят, преди да се е заловил за работа.
Той прегърна баща си и избяга.
Същият ден Лукчо заведе майка си и братчетата си при чичо Лук. Чичо Лук беше добър човек, малко по-щастлив от другите, понеже работеше — беше портиер. Лукчо нарами вързопчето си и тръгна на път.
Хвана първия път, който му се изпречи. И не сбърка, защото след два часа стигна до едно селце сред полето. Името на селцето не беше написано на първата къща, пък и тя не приличаше на къща, а на колибка, в която едва би се побрало едно малко куче. През прозореца надничаше някакво старче с червеникава брада, което гледаше тъжно и оплакваше нещастната си съдба.
Глава втора
Как Лукчо накара дон Домат да плаче за първи път
— Хей, вие — запита Лукчо, — отде ви хрумна да се заврете тука? Чудя се как ще излезете...
— Лесно — отговори старчето, — трудното е да влезеш. Млади момко, бих ви поканил с удоволствие на чаша бира. Но вътре двамина не можем се побра, а пък, и да си призная, нямам и бира.
— Все ми е едно — каза Лукчо, — не съм жаден. Това ли е вашата къща?
— Да — отговори старчето, което се казваше чичо Тиквичка, — малка е, но когато не духа вятър, върши работа.
Чичо Тиквичка беше завършил тъкмо предния ден своята къщичка. Трябва да знаете, че още от малък чичо Тиквичка беше решил да си направи къща и всяка година купуваше по една тухла.
За нещастие обаче той не знаеше да смята и затова от време на време молеше майстор Гроздан — обущаря, да му преброи тухлите.
— Чакай да видим — казваше майстор Гроздан, като се почесваше с шилото. — Шест по седем четиридесет и две... свалям девет, значи всичко са седемнадесет.
— Ще стигнат ли за една къща?
— Мисля, че няма да стигнат.
— Тогава?
— Какво да ти кажа? Щом не ти стигат за къща, направи си пейка.
— Не ми трябва пейка. Пейки има в парковете, а когато са заети, мога да стоя и прав.
Майстор Гроздан се почеса по главата с шилото, отначало зад дясното ухо, после зад лявото и влезе в обущарницата си.
Чичо Тиквичка реши да работи повече и да яде по-малко. Така всяка година спестяваше пари за три тухли, а понякога и за пет.
Беше заприличал на кибритена клечка, но купчината тухли растеше.
Хората казваха:
— Погледнете Тиквичка, като че ли вади тухлите от корема си. Всеки път, когато купчината порасне с една тухла, Тиквичка отслабва с един килограм.
Когато Тиквичка почувствува, че е остарял и не може повече да работи, извика отново майстор Гроздан и му каза:
— Моля ви се, пребройте пак тухлите.
Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше по главата, погледна към купчината тухли и отсече:
Читать дальше