Джани Родари: Приключенията на Лукчо

Засега обаче дон Домат не правеше нищо лошо. Какво правеше? Гледаше втренчено чичо Тиквичка. Гледаше го втренчено и продължително, като клатеше заплашително глава, без да промълви дума.

Бедният чичо Тиквичка искаше да потъне вдън земя заедно с къщичката си.

Потта се лееше на потоци по челото му и влизаше в устата му, но той не се осмеляваше дори да вдигне ръка да се избърше. Потта беше солена и горчива.

Чичо Тиквичка затвори очи и се опита да си представи: — Ето Домат го няма вече. Аз и моята къщичка сме като моряк и малка лодка сред Тихия океан. Морето е небесносиньо и спокойно и нежно ни люлее. Ох, как нежно ни люлее, насам-натам... насам-натам...

Какъв ти Тих океан, какъв ти Атлантически океан!

Дон Домат беше хванал върха на покрива и го разтърсваше насам-натам с все сила.

Чичо Тиквичка отвори очи, когато дон Домат изрева така заплашително, че хората залостиха още по-плътно вратите и прозорците си, а който беше завъртял ключа само веднъж, го завъртя втори път.

— Крадец! — крещеше Домат. — Разбойник! Смутител на реда! Ти си построил дворец върху земята, която принадлежи на графините Череша. Ти имаш намерение да прекараш остатъка от живота си в леност, като се смееш зад гърба на две нещастни стари жени, вдовици и кръгли сирачета. Но аз ще ти дам да разбереш!

— Ваше превъзходителство! — молеше се Тиквичка. — Уверявам ви, че самият граф Череша ми разреши да си построя къщичка на това място.

— Граф Череша почина преди тридесет години, мир на костилката му! Земята принадлежи на графините и ти, Тиквичка, ще трябва да си обереш крушите. Това ще ти потвърди и адвокатът. Адвокате! Адвокате!

Господин Грах — адвокатът на селото — вероятно беше стоял през цялото време зад вратата на бюрото си в очакване да го повикат, защото изхвърча навън като грах от шушулката си. Винаги, когато слизаше в селото, Домат викаше адвоката, за да докаже правотата си.

— Тук съм, ваше превъзходителство! На вашите заповеди — изфъфли Грах, като се кланяше.

Но той беше толкова дребен, че никой не забеляза поклона му. От страх да не го помислят за невъзпитан Грах се поклони още веднъж, и то тъй дълбоко, че се преметна.

— Кажете на този човек, че в името на закона той трябва да напусне къщата си веднага. И доведете до знанието на всички, че графините Череша имат намерение да поставят в тоя кучкарник едно зло куче, да плаши децата, които от известно време са станали много нахални.

— Но вижте, аз... — започна да фъфли господин Грах, позеленявайки от страх.

— Какво ще виждам! Вие адвокат ли сте, или какво?

— Ваше превъзходителство, аз съм дипломиран по гражданско, религиозно и наказателно право в университета в Саламанка.

— Това е достатъчно. Щом сте адвокат, правото е на моя страна. Можете да си отидете.

— Да, господине! Да, господине! — и господин Грах изчезна като дим.

— Чу ли какво каза адвокатът? — запита Домат чичо Тиквичка.

— Но адвокатът нищо не каза, нищо.

— Как, ти се осмеляваш да ми възразяваш, нещастнико?

— Ваше превъзходителство, аз не съм промълвил нито дума — измърмори Тиквичка.

— Кой проговори тогава?

Домат хвърли наоколо заплашителен поглед.

— Мошеник! Разбойник! — се чу отново.

— Кой каза това! А, навярно е онзи стар смутител на реда, майстор Гроздан — реши Домат и като се отправи към дюкянчето на обущаря, почука с жезъла си по ролетката и изкрещя:

— Зная, зная, майстор Гроздане, че във вашата обущарница се говорят разни неща против мене и благородните графини Череша. Вие нямате капка уважение към двете нещастни жени вдовици и кръгли сирачета. Но ще дойде и вашият ред и тогава ще видим кой ще се смее.

— Ще дойде и твоят ред, Домате, и тогава ще се пукнеш! — каза отново гласът. И притежателят на гласа — Лукчо — се приближи спокойно с ръце в джобовете до страшния дон Домат, който дори и за миг не помисли, че не друг, а това момченце му бе казало обидните думи.

— Откъде изникна ти? Защо не си на работа?

— Аз не работя — каза Лукчо, — аз съм ученик.

— А какво учиш? Къде са книгите ти?

— Изучавам негодниците, ваше превъзходителство. Тъкмо сега попаднах на един и не искам да изпусна случая да го разуча добре.

— Негодник ли? Тук всички са негодници. Но ако си открил някой нов, покажи ми го.

— Разбира се, ваше превъзходителство — отговори Лукчо, като му намигна дяволито. Той бръкна още по-дълбоко в левия си джоб и извади едно огледалце, с което обичаше да си играе. Застана пред муцуната на Домат и бутна огледалото под носа му.